Ти вече беше разстроен, но се стараеше да не го показваш.
— Не — отвърна. — Нямах това предвид. Но, имам чувството, че не правим достатъчно, за да го помним. И да разберем.
Прехапах устни.
— Ние? — повторих.
— Всички ние — отвърна ти. Ръцете ти бяха свити в юмруци, палците се впиваха в пръстите. — Как може хората да продължават да си живеят така нормално, когато Америка е във война с Ирак?! Когато в хотелите на Индонезия избухват бомби? Нищо че са тук, в Ню Йорк, нали виждат какво става? Как така не са способни да почувстват нещата както аз ги чувствам? Защо не искат да направят нещо повече? — При последните думи гласът ти се пречупи. Виждах какви усилия полагаш да овладееш емоциите си.
Ти обаче беше прав. Повечето хора не чувстваха нещата като теб. Поне не през цялото време, във всяка една минута. И моето съзнание не беше погълнато от същите мисли като твоето, нито сърцето ми беше завладяно от същите чувства.
— Може би на хората не им се налага да си причиняват умишлено болка, за да знаят, че тя съществува. И ако не постъпват по твоя начин, не означава, че изобщо нищо не правят.
Ако не искам да отида на Кота нула, не означава, че ми е безразлично.
Не дочаках да ми отговориш. Тръгнах към кухнята да отнеса чиниите, лепкави от кленовия сироп. Чиниите бяха твои, вилиците — мои; кухнята беше смесица от нас, двамата.
Застанах пред мивката и се заех да мия чиниите, неспособна да овладея сълзите, които се стичаха по страните ми. Тогава вече знаех, почувствах го в сърцето си, че един ден, съвсем скоро, ти ще ме напуснеш. Тая твоя мечта не беше насочена към неопределеното бъдеще, а се отнасяше за тук и сега. Ти никога нямаше да се почувстваш щастлив в Ню Йорк. Никога нямаше да бъдеш щастлив само и единствено с мен. Ти имаше нужда да се изправиш очи в очи със своето разочарование от света, да го преодолееш, за да приключи всичко добре. Още тогава го разбирах. Просто се надявах някога пак да се върнеш.
Ти приближи толкова тихо, че не те усетих, докато не чух щракването на фотоапарата. Вдигнах поглед и обективът ти ме улови с очи, пълни със сълзи — точно когато една се търкулваше по бузата ми. „Гейб!", възкликнах, бършейки очите си с ръкав. Направо не можех да повярвам, че ме снимаш в такъв момент; че превръщаш нашия спор в произведение на изкуството.
— Знам — отвърна, оставяйки фотоапарата върху кухненския плот. Целуна ме по темето, после по очите, след това по носа и накрая по устните. — Извинявай. Знам, че не ти е безразлично. Обичам те, Луси.
Оставих чиниите и те прегърнах с потънали в пяна ръце.
— И аз, Гейб — казах. — Аз също те обичам.
В онзи ден ти отиде на Кота нула без мен и направи десетки, десетки снимки. И понеже знаех колко е важно за теб, съгласих се да ги прегледам и да ти помогна да пресееш най-добрите, въпреки че сякаш пак надушвах острия задушлив въздух с мирис на изгоряло, който се стелеше над цялата горна част на града на 12 септември. Накрая обаче ти не се спря на нито една от тях. Снимката, която предаде като курсова работа на тема „болка", беше моята — как мия чиниите с насълзени очи. Никога не съм я харесвала.
Как мислиш, на теб дали ще ти хареса да те снимам точно сега?
XV
СЛЕД ОНАЯ ИСТОРИЯ ЗА КАЛЕЙДОСКОПА за рождения ти ден разбрах копнежа ти по щедри и благородни жестове, по грижливо и с любов обмислени празници. И се съобразявах с това. Онази година за рождения ти ден в края на февруари, първо, летяхме с вертолет, после опитахме дегустационното двадесетстепенно меню в ресторанта до „Парм". Името му вече ми се губи, но ти знаеш за кое място говоря. След единайсетото блюдо бях вече толкова преситена, че ти пое и две от моите порции — така накрая беше изял двайсет и две, а аз осемнайсет, но и това ми беше много. Целия уикенд се чувствах като змия, погълнала алигатор, ти обаче беше щастлив. Каза, че рожденият ти ден е отпразнуван както се полага. Особено след свирката, която ти направих в таксито на връщане.
Същата година, ден преди моя рожден ден, ти ми изпрати цветя в работата — дузина звездни лилии. Още пазя картичката, скрита в букета заедно с опакованата снимка на тема „покой". „Звездни цветя за моето момиче, изпълнено със звездна светлина. Честит рожден ден! Честита годишнина! Едва ще дочакам до довечера. Обичам те. Гейб."
Като се прибрах, заварих върху леглото голяма кутия. — Отвори я — каза ми ти с широка усмивка. Вътре открих тоалет от любимия ми по онова време магазин — БСБО — където си позволявах да пазарувам само когато има 70-процентно намаление. Копринената блуза беше в цвят тюркоаз, без ръкави и с дълбоко У-образно деколте отпред и на гърба. Полата беше черна, къса и прилепнала.