Сълзите ми рукнаха изведнъж — сълзи на гняв и мъка, на смут и болка.
— Гейб, о, Гейб — повтарях. — Как можа?! — едва успях да произнеса най-накрая. — Как си могъл да мълчиш за това?! Как можа да ми го кажеш точно тази вечер?!
Ти посегна да ме докоснеш, но аз се дръпнах, отблъснах ръцете ти със сила, която не подозирах, че притежавам.
— Щеше да ме заболи по-малко, ако знаех — продължих, — ако го бяхме обсъдили. Разбираш ли за какво говоря? Ние бяхме отбор. А ти ме отряза. Как си могъл да правиш планове без мен?! Как си могъл да правиш планове затакова нещобез мен?!
Ти също плачеше, от носа ти капеше върху горната устна.
— Съжалявам — пророни. — Опитвах се да постъпя правилно. Не исках да те нараня, съжалявам.
— Но така или иначе го направи — отвърнах задавено. — И то още по-болезнено. По-фатално, отколкото се налагаше. Все едно изобщо не ти пука за мен.
— Не е вярно. — Ти си изтри носа и отново посегна към мен.
— Да не си посмял! — извиках. — Не смей да ме докосваш!
— Моля те! — простена. — Луси, умолявам те! — Сега ти плачеше по-силно и от мен. — Искам да ме разбереш. Ще ми се да не го желаех, да не се чувствах по този начин — че трябва непременно да го направя, за да се почувствам цялостен. Никога не съм искал да ти причиня болка. Ти нямаш нищо общо с това.
— Точно така — отвърнах. — Аз нямам нищо общо. Но това не касае единствено теб. Става дума за нас. Ти съсипа и двама ни.
Погледна ме така, сякаш съм ти зашлевила шамар. А наистина ми се искаше да го направя.
— Не съм… — започна. — Тук не става дума за нас, Луси. Честно. Това касае самомен. Имам нужда да го направя за себе си. Нещо в мен е било прекършено и това е единственият начин да го поправя. Очаквах да ме разбереш. Ти винаги си ме разби.
Този път обаче не те разбирах.
— Защо да не останеш? — прекъснах те. — Какъв е проблемът да снимаш в Ню Йорк? Тук има толкова много истории, които да разкажеш. Толкова беше щастлив, като публикуваха снимката ти в „Ню Йорк таймс"!
Ти поклати глава.
— На друго място бих могъл да свърша много повече. Работата ми ще е по-добра. И бих могъл да променя много повече в живота на хората. Ще ми се да не е така, но е самата истина. Много добре знаеш какво означава това за мен.
— Знам, но трябва да има и друг начин да го постигнеш.
— Няма — каза ти.
— А какво ще кажеш да предприемаш далечни пътувания, но да се връщаш след всяко? — примолих се. Знаех, че хленча, но не ми пукаше.
— Така няма да стане — отвърна ти. — Пийт каза, че ако искам да се получи, трябва да се потопя целият, на сто процента.
— О, значи Пийт така е казал! — Сега вече побеснях. — Значи го обсъждаш с Пийт, но не и с мен?!
— Луси… — започна ти.
— Знаеш ли какво? — прекъснах те. — Майната ти. — Гневът плъзна чак до върховете на пръстите ми — и на ръцете, и на краката. Отидох до леглото и запратих твоята възглавница и едно одеяло на дивана. — Тая нощ ще спиш там.
— Луси, още не сме приключили разговора. — Одеялото висеше в ръцете ти.
— Приключихме го — отсякох, свалих ципа на роклята и угасих лампата.
ЕСТЕСТВЕНО, НИКОЙ ОТ ДВАМА НИ НЕ МИГНА. Превъртах в главата си всичко казано отново и отново. Независимо колко силно те мразех в оня момент обаче, пак ми се искаше да прекося студиото и да се мушна до теб, под завивката на дивана, да почувствам твърдостта на тялото ти до моето. За мен ти беше едновременно и утеха, и болка. Ти стана по някое време и дойде до леглото.
— Хрумна ми нещо — каза. Не отговорих.
— Знам, че си будна — настоя. — Виждам очите ти.
Не бяхме пуснали щорите. Ти беше в контражур, осветен от заревото на града. Около теб се образуваше ореол. „Паднал ангел", помислих си.
— Какво? — попитах най-накрая.
— Може пък. Може ти да дойдеш с мен. — Ти колебливо протегна ръка в полумрака. — Може би ще успеем да намерим решение.
Посрещнах пръстите ти с върховете на моите. За миг ми се стори разумно. После обаче се съсредоточих върху това какво всъщност искаше. Съсредоточих се върху Багдад. Върху необходимите визи. Върху апартаментите. Върху нашите професии.
— Но. как? — попитах.
Ти приседна на леглото, все така хванал ръката ми. Присви рамене.
— Бихме могли да намерим начин.
— Но къде ще живея аз? Какво ще правя? Амимоятакарира, Гейб? — Усетих как гневът отново превзема тялото ми. Искаше да зарежа мечтите си заради теб, при условие че ти самият никога не би го направил заради мен, даже не ти беше хрумнало да направиш компромис или поне да го обсъдиш с мен.