Ти поклати глава.
— Не знам — отвърна. — Но съм убеден, че хората постъпват така понякога. Може да избереш друга кариера. Може да започнеш да пишеш статии и пак да променяш живота на хората, но по различен начин. Бихме могли заедно да създаваме думите и образите. Трябваше по-рано да се сетя — би било идеално.
— А аз си мислех, че никой не може да се разпорежда с мечтите ми, Гейб — пророних. Обичах те. Наистина. И сега те обичам. Но онова, което искаше от мен, не беше справедливо. Тогава ме заболя — и още ме боли, — че без мен си взел решение да заминеш и изобщо не си бил склонен да помислиш за моите алтернативи.
— Не това исках да кажа — отвърна. Въздъхнах. Всичко това ми идваше в повече.
— Нека поговорим утре сутрин — предложих.
— Но… — започна ти. После затвори уста. — Хубаво — каза най-накрая. Но не помръдваше. Остана както си беше — седнал на леглото, хванал ръката ми.
— Гейб? — изрекох въпросително.
Ти извърна лице да ме погледнеш. Долу профуча полицейска кола, примигващите й светлини се отразиха в очите ти.
— Не мога да заспя без теб, Луси.
Почувствах как очите ми отново се наливат със сълзи.
— Не е честно — пророних. — Не трябваше да го казваш. Нямаш право.
— Но е истина — отвърна. — Затова трябва да дойдеш в Ирак.
— Само защото не можеш да заспиш, ако не съм до теб в леглото?! — Издърпах ръката си от твоята.
— Не го приемай буквално — отговори. — Исках да кажа, че те обичам. И че съжалявам. Искам да дойдеш с мен.
Ти нищо не беше схванал.
Седнах в леглото и запалих нощната лампа отстрани. И двамата присвихме очи от ярката светлина. Видях, че на лицето ти е изписана болка. Изглеждаше наранен и уязвим. Окаян. Объркан. Също като оная вечер във Faces & Names, когато се събрахме отново. И ето че отново усетих своето нарово зърно, онова нещо в теб, заради което ми беше трудно да ти обърна гръб. Ти ми показа уязвимата си страна и ме накара да се почувствам отговорна. Защото ние разкриваме истинското сиАзединствено пред хората, които най-много обичаме. Според мен точно заради това връзката ни започна с летящ старт. На 11 септември между нас бяха паднали всички бариери — двамата се показахме един пред друг с нашето скритоАз. А стигнеш ли веднъж дотам, няма връщане. Но онази нощ не стигаше. Имах нужда от още. Нужни ми бяха разбиране, откровеност и желание за компромис. Имах нужда от отдаденост. Даже не си струваше да се боря повече. Посегнах към ръката ти.
— И аз те обичам — казах, — но не мога да дойда с теб. Знаеш го. Твоите мечти те водят натам, но моите са тук.
— Имаше право — каза, гласът ти прозвуча задавено. — Нека сутринта да поговорим за това.
Наблюдавах те как тихо прекосяваш апартамента, как свиваш дългото си тяло на дивана. Изгасих лампата и се замислих за всички причини, поради които не мога да замина с теб за Ирак, и единствената, заради която си струва: не си представях живота без теб.
КОГАТО СЕ СЪБУДИХ С МЪТЕН ПОГЛЕД и пулсиращо главоболие, ти седеше на дивана и ме наблюдаваше.
— Знам, че не можеш да дойдеш с мен — промълви тихо в мига, в който отворих очи. — Но обещавам да държим връзка. Ще се виждаме всеки път, когато идвам в Ню Йорк. Винаги ще те обичам. — Думите заседнаха в гърлото ти. — Но въпреки всичко трябва да го направя. А щом бях готов да затрия твоите мечти — значи вече съм същият като баща си, Луси. Според мен. мисля, че ще ти е по-добре без мен.
Главата ме цепеше. Очите ми пареха. И аз рухнах: не бях способна да овладея риданията, треперенето и атавистичните звуци, които излизаха от устата ми. Проявите на болка са закодирани в нашето ДНК от предците ни. Ти наистина тръгваше. Ти наистина ме напускаше. Знаех, че това ще се случи рано или късно, но не си бях позволявала да го преживявам предварително, преди наистина да се случи. А то приличаше на кошмар. Сякаш сърцето ми бе стъклена сфера, която някой е запратил на пода, раздробявайки я на милион парченца, а после е тръгнал бос по тях.
Фактът, че ми предложи да тръгна с теб, значеше много. И досега мисля така. Но това не беше реално предложение, нито сериозно обмислено. По-скоро някакво полунощно покаяние, опит да поправиш грешката, че не си ми казал навреме, че си имал тайни от мен и си ме изоставил встрани от живота си. Въпреки това част от мен винаги се е питала какво би станало, ако бях приела. Дали животът и на двама ни щеше коренно да се промени, или пак тук щяхме да завършим — в тази твърде ярко осветена стая, а аз, раздвоена между желанието, да съм където и да е другаде, и в същото време никога да не се налага да си тръгна. Сигурно така и няма да разберем.
Ти си събра багажа още същата седмица и отиде да прекараш известно време с майка си, преди да заминеш окончателно. А аз седях в апартамента, който някога беше общ, и плачех.