Подадох му първата чаша кафе и той отпи.
— Не съм ангел — казах. — Честна дума. Аз съм Луси.
— Дарън — представи се той, протягайки ръка. — Кафето е фантастично.
— Вчера го смлях — отвърнах. — Купих го от новия магазин за „феър трейд" стоки[19].
Дарън пак отпи.
— Гаджето ти трябва да е голям късметлия — каза, — щом ходи с момиче, което прави такова кафе.
Не се овладях и очите ми се наляха със сълзи.
— Нямам гадже — отвърнах.
— Наистина? — Той пак отпи от кафето, поглеждайки ме над ръба на чашата.
И тогава го сравних с теб. Правата му коса с твоите къдрици. Ниската му набита фигура с високото ти източено тяло. Кафявите му очи със синия ти поглед. Усещах, че е настроен да флиртува, аз обаче не можех да му отвърна.
— Отивам да си взема нещата за плаж — казах. — Ако си тръгнеш, преди да съм слязла — приятно ми беше да се запознаем.
Той кимна и вдигна керамичната чаша.
— Благодаря за кафето, Луси.
XXVI
ТОЙ СИ БЕШЕ ТРЪГНАЛ, ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНА ДОЛУ. По-скоро аз не излязох от стаята, докато не чух той и приятелите му да си заминават. Но явно беше разпитал Сабрина за мен, защото получих от него покана за приятелство във Френдстър[20]още на следващия ден. Имаше и съобщение, в което питаше за името на магазина за кафе.
Известно време се задявахме само със съобщения в мрежата, после той ме покани на дегустация на кафе и шоколад в бруклинския квартал Парк Слоуп, за която бил прочел. Провеждаше се в събота следобед, което по някакъв начин изключваше идеята за романтична среща, а и без това нямах какво друго да правя, така че приех.
Ще е лъжа, ако кажа, че изобщо не се сещах за теб. Всъщност почти през цялото време мислех за теб. Но междувременно имаше много забавни моменти. И шеги. По повод кафето, което едва не изригна от ноздрите на Дарън, защото той буквално се задави от смях при едно от описанията на дегустацията. Това за мен беше най-приятно прекараното време от месеци. По-точно най-приятното ми прекарване трезва от месеци.
Така че когато след седмица Дарън ме покани на вечеря, аз приех. Той не беше като теб, но въпреки това беше интелигентен, представителен, караше ме да се смея… и ме желаеше. Освен това ми помогна да забравя за теб, поне за кратко.
XXVII
ДАРЪН НАСТОЯВАШЕ ДА МЕ ВЗЕМЕ ОТ НАС за срещата. Носеше костюм и си беше сресал косата назад, така че да открива лицето му. Аз останах с лятната рокля, с която бях на работа същия ден — съвсем новичка, от крепон на жълти и бели райета — и сандали, но той изглеждаше много по-наконтен от мен.
Явно беше забелязал как оглеждам костюма му.
— Униформата на инвестиционния банкер — каза. — Нямах време да се преоблека.
Усмихнах се.
— Изглеждаш добре в костюм. — В мига, в който го казах, осъзнах, че е наистина така. Раменете му бяха по-широки от талията и костюмът беше идеално скроен, за да го подчертае.
Почти бях готова да се преоблека в нещо по-засукано, но той ме изпревари.
— А ти изглеждаш по-добре и от мен в тая рокля. Обзалагам се, че ако направим представително допитване сред напълно обективна аудитория относно фактор привлекателност, съотнесен към облеклото, от нас двамата ще спечелиш ти.
Не се сдържах и се разсмях.
— Фактор привлекателност, съотнесен към облеклото? — повторих.
— Технически термин — отвърна той.
Той не беше като теб. Изобщо не приличаше на теб. Първо на първо, беше по-голям — на двайсет и девет. И по-уравновесен, земен. Стабилен, така го определи Джулия. И единственият успял да ме разсмее, откакто ти замина. А това не беше никак малко.
Когато ми поднесе сгънатата си в лакътя ръка и каза: „Мадмоазел?", аз се опрях на нея и затворих вратата зад себе си. Честно казано, нямах търпение да изляза на вечеря с него.
XXVIII
СЛЕД ВЕЧЕРЯТА ДАРЪН КАЗА, ЧЕ ЩЕ МЕ ИЗПРАТИ до нас, което беше жест на истински джентълмен. Даже вървеше от външната страна на тротоара, за да ме предпази от калните пръски, ако някоя кола ненадейно мине с висока скорост през локвите. Така щяла да намокри него, а не мен, обясни.
— Разбирам — казах. — Ами, дамите? Какво се очаква от нас?
— Нищо повече от това, което вече правиш — отвърна, което ме накара пак да се усмихна.
Той се прокашля.
— Навремето бях гид в университета на Пенсилвания, освен това имам квалификация за туристически гид в Проспект Хайс, Бруклин.
— О, нима? — възкликнах, без да съм напълно сигурна дали не се шегува.
А той започна да говори с маниера на хората от висшата класа, сякаш е човек, дарил ново крило на университета. Тутакси избухнах в смях. Звучеше като член на фамилия, дала името на сграда в кампуса — Шермехорн, Хавермайер или Хартли. Навремето, докато учех, все се чудех що за хора са били. Представях си ги да живеят в огромни къщи на места като Армонк например и да прекарват летата на остров Мартас Винярд. Г-н Шермехорн носи от ония червени панталони, с каквито са облечени всички в „Лешникотрошачката"
19
От английски