Сигурно, стига да поискам, бих могла да открия наследниците им в интернет, но това би съсипало всички мои въображаеми истории. Не бях се сещала за тях от години.
Та, тогава Дарън се обърна към мен и с глас на истински Шермехорн каза: „Тази внушителна постройка от кафяв камък е домът на Аштън Кранстън Уелингтън Лийдс Четвърти, от коляното на Кенсингтъновите Лийдс. Това е аристократичният клон на фамилията. На всеки е известно, че Лийдс от Глазгоу са комарджии и мошеници. И конекрадци. Използвали са чаени лъжички за супата и са яли десерта с вилиците за основно ястие. Същинско богохулство. Всъщност навремето е имало почин за промяна на фамилното име на Кенсингтън-Лийдс — с тире. За да са ясни нещата, както разбираш".
Това специално така ме разсмя, че направо започнах да грухтя, което ме разсмя още по-силно.
А той продължаваше да говори с глас ала Шермехорн. „Чувал съм, че точно заради това Джулия Люис-Драйфус е с тире. Другите Драйфус били ужасяващи. Същото важи и за Уол-Март. Другите Март ли? Забравете за тях. Много е важно нещата да са ясни."
Опитах ли се да кажа нещо, веднага се задавях от кикот. После двамата с Дарън завихме при последната пряка към моето жилище. Той спря пред сградата. Аз също. Смехът заседна в гърлото ми, като забелязах как ме гледа. Канеше се да ме целуне. Паниката стегна белите ми дробове като в обръч.
Не бях целувала друг, откакто ти замина.
— Аз. — започнах, но не знаех какво да кажа по-нататък. Дарън обаче явно беше забелязал изражението ми и вместо да ме целуне по устните, се надвеси и ме целуна по челото.
— Благодаря за истински забавната вечер — каза. — Надявам се някой път пак да го направим.
Кимнах и той се усмихна.
— Ще ти звънна — каза.
Най-сетне можех отново да си поема дъх.
— Ще ми бъде приятно — отвърнах. Защото и на мен ми беше забавно с него. И защото беше несравнимо по-хубаво да прекарвам времето си с него, отколкото да стоя вкъщи сама, или да се наливам заедно с Алексис.
Когато той тръгна, изведнъж си дадох сметка, че съм разочарована, че ме оставя. Светът изглеждаше малко по-ведър, когато го споделях с него, и това ми харесваше. Много.
После тръгнах да се прибера в апартамента, и пак мислех за теб.
XXIX
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗВЪННАХ НА АЛЕКСИС. — Какво си казала на Дарън за мен? — попитах.
— Аз ли? — рече тя вместо отговор. — Нищо. Въздъхнах. Цяла сутрин превъртах в главата си спомена за тая целувка по челото и накрая си дадох сметка, че все някой трябва да е казал нещо на Дарън. Някой сигурно го е предупредил да не го раздава твърде бързо.
— Добре, не си била ти — казах. — Тогава Сабрина? Какво му е казала?
Чух Алексис да си поема дълбоко дъх. Представях си я как прокарва ръка през косата си от другия край на линията. Не съм я виждала близо година — откакто за последно ходих в Ел Ей. По онова време обаче тя беше важна част от живота ми, просто… вече не е. Малко е тъжно, че всъщност тя не ми липсва. Сигурно защото хората се променят, животът им се променя. Ние с теб го знаем най-добре.
— Казала му е, че току-що си приключила сериозна връзка — чух гласа на Алексис в слушалката. — Предупредила го е да бъде търпелив. И да внимава да не те съсипе окончателно.
— А той какво е отговорил? — попитах.
— Казал е, че не само няма да те съсипе, но ще ти помогне да се съвземеш.
Отпуснах глава върху облегалката на дивана.
— Е — рекох, — това е доста самонадеяно заявление. Къде му е на него далаверата? Да не е развил нещо като спасителен синдром? Или има нужда да се прави на герой?
— Той всъщност е свястно момче — каза Алексис. — Приятелчетата му са задници, но той е читав. Не че Гейб не беше, но. Искам да кажа. дай му шанс, Лу.
Усетих как очите ми се навлажняват само като спомена името ти. Трябваше да го преодолея, но не знаех как точно.
— Не знам дали ще мога — отвърнах, бършейки нос с опакото на ръката си.