Прехвърлихме се през прозореца, излязохме на покрива и аз ахнах. Над южната част на Манхатън се стелеше дим. Цялото небе беше посивяло, градът беше потънал в пепел.
— Божичко — промълвих. Очите ми плувнаха в сълзи. Представих си какво имаше на това място. Видях празнината, където доскоро се издигаха двете кули. И най-после го осъзнах. — Там е имало хора.
Ръката ти намери моята и я задържа.
Стояхме, вперили поглед в последиците от катастрофата, и по страните и на двама ни се стичаха сълзи; не знам колко време останахме така. Сигурно на покрива е имало и други хора, но аз не ги помня. Помня само теб. И дима. Тази гледка остави незаличими следи в съзнанието ми.
— Какво ще стане сега? — успях да прошепна най-накрая. След като го бях видяла с очите си, най-сетне успях да проумея мащаба на атаката. — Какво следва?
Ти се обърна към мен и погледите ни, още мокри от сълзите, се сплетоха с магнетична сила, която заличи целия останал свят. Ръката ти се плъзна около кръста ми и аз се вдигнах на пръсти, за да срещна твоите устни. Притиснахме се един в друг, сякаш само така можехме да се защитим от онова, което следва. Сякаш единственият ми шанс за оцеляване беше да не откъсвам устни от твоите. Когато тялото ти обгърна моето, се почувствах защитена, обвита в силата и топлината на твоите ръце. Мускулите ти потръпваха под моите длани, зарових пръсти в косата ти. Ти нави плитката ми около ръката си, изтегли я и наклони главата ми назад. Забравих за света. В този миг съществуваше единствено и само ти.
Години наред се чувствах виновна заради това. Виновна, че се целунахме за първи път, докато градът около нас гореше; виновна, че бях способна да се разтворя в теб в такъв момент. Чак по-късно разбрах, че не сме били единствените. Хората ми споделяха шепнешком, че през онзи ден са се любили. Заченали са дете. Сгодили са се. Казали са „Обичам те" за първи път. В смъртта има нещо, което събужда у хората желанието за живот. През онзи ден ние искахме да живеем и аз не ни виня за това. Вече не.
Когато най-сетне се откъснахме един от друг, за да си поемем дъх, аз склоних глава на гърдите ти. Стоях, заслушана в сърцето ти, и неговият равномерен ритъм ми вдъхваше покой.
Дали биенето на моето сърце тогава те е успокоило? Все още ли е така?
IV
ВЪРНАХМЕ СЕ В ТВОЯТА СТАЯ, ЗАЩОТО МИ БЕШЕ ОБЕЩАЛ обяд. След това щеше да отидеш отново на покрива, тоя път с фотоапарат — така ми каза, — за да направиш няколко снимки.
— За „Спектейтър"? — попитах.
— За списанието ли? — каза. — А, не. За мен са си.
В кухнята се разрових в купчина твои снимки — черно-бели фотографии, правени из всички кътчета на кампуса. Красиви, чудновати, окъпани в светлина. Снимал беше толкова отблизо, че дори всекидневните предмети изглеждаха като предмети на модерното изкуство.
— Това къде е? — посочих една от тях. Но щом я разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е птиче гнездо, снимано в едър план; стъкмено беше от нещо, което приличаше на парчета от вестници, страници от списания и лист с нечие есе по френска литература.
— О, това беше невероятно — възкликна ти. — Джесика Чо… Познаваш ли я? Дето пее акапелно. Гадже е на Дейвид Блум. Та тя ми каза за гнездото — видяла го през прозореца на стаята си и забелязала нечие домашно в него. Затова отидох да проверя. Наложи се да се провеся през прозореца, за да направя снимката. Джес накара Дейв да ме хване за глезените, защото се страхуваше да не падна. Все пак успях да го снимам.
След тая история те погледнах с други очи. Ти беше сърцат, смел, посветен на търсенето на изкуството в живота.
Сега, връщайки се мислено назад, допускам, че точно това си целял да си помисля за теб. Опитвал си да ме впечатлиш, но тогава не си давах сметка. И си казах: „Еха!". Помислих си: „Той е прекрасен". Но е истина — и тогава, и по-късно, след като те опознах, — че беше способен да откриваш красота във всяко нещо. Забелязваше неща, невидими за останалите. Винаги съм се възхищавала на това ти качество.
— С това ли искаш да се занимаваш? — попитах, сочейки снимките.
Ти поклати глава.
— Правя го само за удоволствие — отвърна. — Майка ми е художник. Трябва да видиш великолепните й огромни абстракции. Само че си изкарва прехраната, като рисува малки платна със залези от Аризона за туристите. Аз не искам такъв живот — да правя само неща, които вървят на пазара.
Подпрях се на кухненския плот и продължих да прехвърлям снимките. Полазила по каменна пейка ръжда, напукани мраморни жилки, прояден от корозията железен парапет. Красота там, където никога не съм очаквала да я открия.
— Баща ти също ли е художник? — попитах. Изражението ти изведнъж се промени. Видях го ясно, все едно зад очите ти хлопна някаква врата.