— Здравейте, тук е Луси Картър — казах. Оттатък цареше тишина.
— Ало? — повторих.
— Луче? — Ти беше. Твоят глас. Със стомаха си го почувствах. Името ми, излязло от твоите уста, завибрира по цялото ми тяло и бях доволна, че вече седя зад бюрото, иначе не знам дали краката щяха да ме удържат.
— Гейб? — промълвих.
Чух как подсмъркна в другия край на линията.
— Добре ли си, Гейб? Какво става?
— Окото ми е насинено — отвърна. — Имам дълбока рана на бузата. Устата ми е разцепена. И ребрата ми са натъртени.
Пулсът ми се ускори.
— Къде си? Какво стана?
— Опитаха да ми вземат фотоапарата, но аз не го дадох и започнаха да ме бият, докато някакъв американски войник не се притече на помощ.
— В Багдад ли си? — попитах.
— Да — отговори. — Сега съм в зелената зона. В безопасност съм, добре съм. Просто. просто имах нужда да чуя гласа ти. Дано не е проблем, че се обадих.
— Разбира се, че няма проблем — казах. Очите ми се напълниха със сълзи при мисълта, че си кървящ, пребит и точно в такъв момент искаш да ме чуеш. Запитах се, ако аз съм наранена, кой от вас двамата ще ме накара да се почувствам по-добре — ти или Дарън. Или Кейт? А може би родителите ми. — Какво да направя за теб? — попитах.
— Вече го правиш — отвърна. — Ти си насреща и разговаряме. Когато ония ме повалиха на земята, само едно си мислех: „Ами ако никога повече не чуя гласа на Луси?". Сега обаче съм добре, чувам гласа ти. Така че всичко е наред. Вселената е благосклонна.
Не знаех какво да отговоря. Какво да кажа изобщо. Ето те сега, след всичките месеци мълчание, ранен си и аз ти липсвам.
— Ще се върнеш ли скоро в Ню Йорк? — попитах.
— Най-вероятно това лято — каза. — От „Асошиейтед прес" ми дадоха седмица отпуск и смятам да я прекарам с мама. После идва лятната ваканция. Мислех тогава да си дойда. Всички ужасно ми липсват. Ти най-много.
Щеше ми се да попитам дали няма да се върнеш окончателно. Дали толкова ти е домъчняло за всички, че да се откажеш от идеята да живееш в Ирак. Дали чак толкова ти липсвам. Но не те попитах.
— И ти ми липсваш, Гейб — казах вместо това.
В този момент до моята офис кабинка изникна Фил.
— Луси, имаш ли записки от вчерашната среща за бюджета? — попита той.
Кимнах утвърдително на Фил и ти казах, че трябва да затварям. Ти обеща скоро пак да звъннеш, а аз отговорих, че би било чудесно и че тогава ще поговорим по-дълго.
Но ти така и не се обади — чак до последния ден от престоя при майка ти, когато набързо ми писа по мейла, че вече си по-добре и нямаш търпение да се върнеш в Багдад. В този момент цялата тревога за теб, загрижеността, която усетих, като ти чух гласа — всичко прерасна в гняв. Как можа да се обадиш и да събудиш старите чувства, щом изобщо не си имал намерение да доведеш нещата докрай? Не беше честно, Гейб! Заради онова, което направи и което поиска от мен — ако бях рефер, ако животът беше вид спорт — щях да се изправя и да извикам: „Фал!" или „Повтори!", като едно време на летните лагери. Но в реалния живот няма рефери, нито повторения.
Същата вечер се нахвърлих да целувам Дарън още по-страстно.
НО НЕ МОЖЕХ ДА ТЕ ИЗБИЯ ОТ ГЛАВАТА СИ — продължавах да мисля как си пострадал при опитите да докажеш на всички хора по света колко си приличаме заради надеждата, че има начин да надделеем над насилието.
В това би трябвало да се съдържа някакво послание. Мъдрост, която бих могла да предам на следващото поколение. Исках да превърна тази ужасна случка в нещо полезно, някак да продължа твоята мисия.
Няколко седмици по-късно предложих сюжет за новия епизод на „Иска се цяла галактика". Историята беше за Рок-си, сива извънземна, която отива на друга планета да прави снимки за нейната „Книга за грижата" — тънка брошура, която беше съставила в един от предишните епизоди с намерение да я раздава на приятели и съседи. Но като пристига и започва да прави снимки, част от жителите на чуждата планета не проумяват смисъла на нейното занимание и защо й е да ги снима. Затова вземат, че я набиват. Около сюжета на този епизод в офиса се разрази бурен дебат, но насилието над деца от деца в този момент беше на дневен ред, затова Фил одобри идеята.
Не зная дали си прочел някой от отзивите, но това и до днес си остава най-коментираният епизод в историята на шоуто „Иска се цяла галактика". За първи път в анимационен детски сериал по телевизията беше показано физическо насилие. Това се обсъждаше в интернет, учените глави говореха за него по новините. Рейтингът на шоуто се вдигна и това ни даде кураж да се захванем и с други нелицеприятни теми. Този епизод тласна „Иска се цяла галактика" в съвсем различна посока. И ми спечели поредното повишение.