— Не — отговори. — Той не.
Изглежда, бях прекрачила отвъд граница, за чието съществуване не подозирах. И го запомних — така лека-полека започнах да проучвам твоя ландшафт. Още тогава се надявах, че това е територия, която ще опозная добре, и ориентирането през нея ще се превърне в моя втора природа.
Ти мълчеше. Аз мълчах. Само телевизорът продължаваше да гърми отнякъде като фон и аз чувах новинарите да говорят за Пентагона и за самолет, който се разбил в Пенсилвания. Отново ме заля ужасът на случващото се. Оставих снимките. Тогава да се фокусирам върху красотата ми се стори перверзно. Но сега, връщайки се мислено назад, смятам, че може би точно това е било най-правилното.
— Не спомена ли нещо за обяд? — подхвърлих, макар изобщо да не бях гладна. От препускащите по екрана гледки стомахът ми се беше свил на топка.
Вратата зад очите ти отново се отвори.
— Точно така — кимна.
С наличните продукти можехме да си приготвим само начос[3]. Затова автоматично се захванах да режа доматите и отворих консерва боб с ръждясалата отварачка, докато ти редеше тортиления чипс в тавички от алуминиево фолио за еднократна употреба и стържеше кашкавал в нащърбена купичка.
— Ами ти? — обади се по някое време, сякаш разговорът ни изобщо не беше стигнал задънена улица.
— Ъ? — Натиснах капака на консервата навътре, за да се отвори.
— И ти ли си човек на изкуството?
Оставих металния диск върху кухненския плот.
— Не, изобщо — отговорих. — Най-артистичното ми занимание е да пиша разни истории за своите съквартиранти.
— Какви по-точно? — Ти килна глава настрани.
Сведох поглед, така че да не забележиш как се изчервявам.
— Неудобно ми е да ти ги разправям — отвърнах, — но в общи линии става дума за едно миниатюрно прасенце на име Хамилтън, което внезапно попада в заешки колеж.
Ти се засмя изненадано.
— Хамилтън, значи. Прасенце — повтори. — Ясно. Забавно е.
— Благодаря — казах, и пак те погледнах.
— Значи с това искаш да се занимаваш, като завършиш? — Сега ти се беше заел с буркана с доматен сос и почукваше капачката му о кухненския плот, за да се охлаби и по-лесно да я развинтиш.
Поклатих глава.
— Не ми се вярва да има голямо търсене на историите за прасенцето Хамилтън. Мислех да се занимавам с реклама, но като го казвам сега, ми звучи глупаво.
— Защо да е глупаво? — попита ти и отвинти капачката с леко пукване.
Хвърлих поглед към телевизора.
— Има ли вече някакъв смисъл от това? Ако днес беше моят последен земен ден и целият ми съзнателен живот е преминал в рекламни кампании да продавам на хората. настърган кашкавал. или тортиля чипс., дали тези усилия биха го осмислили?
Ти прехапа устни. Очите ти казваха: „Мисля върху това". Ето че научих още нещо за твоята топография. Може би и ти научи нещичко за моята.
— Кое прави живота ни смислен? — попита.
— Ето на този въпрос опитвам да си отговоря — отвърнах и продължих, разсъждавайки на глас. — Според мен би трябвало да има начин човек да остави следа — в положителен смисъл. И да напусне света малко по-добър, отколкото го е заварил.
Аз все още вярвам в това, Гейб. Към това съм се стремяла цял живот — според мен ти също.
И тогава видях лицето ти да се озарява от нещо. Не бях сигурна какво точно. Все още не те бях изучила достатъчно добре. Но сега вече познавам този поглед. Той показва, че мислено преценяваш нещо от различни гледни точки.
Ти топна един чипс в доматената салца и ми го подаде.
— Ще си гризнеш ли? — попита.
Отхапах половината, а ти пъхна останалото в уста. Очите ти обходиха лицето ми и продължиха надолу по тялото. Усещах как ме изучаваш от различни ъгли и гледни точки. После докосна бузата ми с върховете на пръстите си и отново се целунахме; този път целувката ти имаше вкус на сол и люта чушка.
Като бях на пет или шест години, изрисувах стената на стаята си с червен пастел. Не вярвах, че някога ще ти разкажа тая история. Както и да е. Та, докато рисувах сърца и дървета, слънца и луни и облаци, знаех отлично, че върша нещо нередно. Усещах го със стомаха си. Въпреки това не можех да се спра — така отчаяно желаех да го направя. Стаята ми беше боядисана в розово и жълто, но моят любим цвят си оставаше червеното. И исках стаята ми да е в червено.Имах нуждастаята ми да е червена. Рисуването по стените ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно.
По същия начин се чувствах и в деня, когато те срещнах. Това, че те целувах в разгара на една трагедия, ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно. Но аз наблегнах на чувството, че върша нещо редно, както правя винаги.
3
Ястие от мексиканската кухня — парченца хрупкава тортиля, покрити със зеленчуци и разтопен кашкавал. — Бел. прев.