— Ужас! — възкликна и преметна връзките на банския през глава. — Според мен човек трябва да направи нещо като рисков анализ на дадена връзка. Колко щастлив се чувства, съотнесено към риска да се откаже от това щастие и потенциала да открие нещо по-добро. Аз лично не съм убедена, че съм готова да поема такъв риск. Зависи къде е горната граница. Ако съм осемдесет и пет процентово щастлива с Том, дали да рискувам връзката ни срещу вероятността да съм деветдесет и пет процентово щастлива с някой друг? И какъв е максимумът щастие, който може да постигнеш с някого? Едва ли е сто процента.
— Не, определено не е сто процента — казах. — Нищо не е съвършено.
Запитах се колко процента е било Щастието ми с теб. И колко е сега с Дарън.
После се замислих как бихте отговорили ти и Дарън на този въпрос — какъв е вашият процент щастие с мен. Ти как мислиш? Дали процентът ни щастие е бил еднакъв, докато бяхме заедно? Дали сме били осемдесетпроцентово щастливи? Осемдесет и пет? Имам чувството, че съм била по-щастливата от двама ни, защото ти беше този, който напусна, който имаше нужда да замине. Дори да не си го формулирал точно по този начин, ти определено беше готов да поемеш риск — да провериш дали няма да си по-щастлив без мен, преследвайки мечтите си.
Наистина ли така се оказа? Поне за кратко? Защото знам, че най-накрая рискът не се е оказал оправдан.
XXXIX
ПОНЯКОГА ГОДИНАТА ТИ СЕ ВИЖДА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, разбита на малки капсули време. Всеки къс е толкова монументален, че сам по себе си прилича на отделен живот в живота. Такава беше моята 2004 г. Имаше отрязък от време, в който живеехме заедно; отрязък от време след раздялата ни и още един — след като срещнах Дарън. Това бяха три отделни, абсолютно различни части. Но дванайсетте месеца след запознанството ни с Дарън приличаха на завършено цяло. Дойде ми като гръм от ясно небе, когато една събота — тъкмо бях отишла при него след брънча с Джулия — той каза: „Е, след две седмици имаме годишнина. Мислила ли си как да я отпразнуваме?".
Отначало за малко да посегна към блекберито си да проверя датата в календара, но знаех, че със сигурност е прав. Той никога не би забравил тази дата. Освен това лятото клонеше към края си, а ние се бяхме запознали по същото време предишната година — в края на най-тъжното лято в моя живот.
— Тоя уикенд наш ред ли е да сме в Монтик? — попитах, наливайки си чаша вода. Дарън беше договорил лятната къща за уикендите и имаше задача да следи кога е наш ред да ходим.
— Естествено — отвърна той.
Трябваше да се досетя. Сигурно вече си е бил набелязал тази дата, когато с останалите са се уговаряли кой кога ще ползва къщата.
— Какво ще кажеш за барбекю с риба и морски дарове? — подхвърлих и добавих лед в чашата си. — На онова модно място при доковете. Нали се сещаш — където всички ходят наконтени, като пораснат.
Дарън прекоси кухнята, за да ме целуне.
— Сега ние сме порасналите — каза. Разсмях се.
— Знаеш какво имах предвид.
Тоя път той ме целуна по носа.
— Идеята е страхотна. На мен обаче ми хрумна нещо друго — продължи. — Свързано е с подаръците.
Зачудих се дали няма да извади годежен пръстен. Сабрина се беше сгодила преди месец — най-вече защото забременя — но това пак ми се видя мило. И носещо задоволство, все едно най-накрая си открил точното парченце от пъзела — онова, което дълго си търсил и за което повече няма да се налага да ровиш. Поне не скоро, а по-нататък.
— Какво за подаръците? — попитах.
— Ами — подхвана Дарън, — сетих се за списъците ни на живота. В моя пише: „Да взема домашен любимец от приют за животни", а в твоя: „Да имам куче". От години се каня, така че… Имам изненада за теб. Знам, че малко избързвам, но щом ми хрумна, нямах търпение да чакам нито минута повече!
Той тръгна към спалнята, чиято врата като никога беше затворена, влезе и след малко пак се появи с някакъв малък бял, шаващ и космат вързоп в ръце. Оказа се паленце. Направо се вкамених.
— Виж какво ти взех! — обяви Дарън. — Реших, че тя може да остане при мен, а някой ден, по-нататък, и ти да дойдеш да живееш с мен и кучето.
— Куче?! — възкликнах. — Купил си ми куче? — Не можех да повярвам на очите си.
— Надявам се да се грижим заедно за нея — отвърна той. — Това може да бъде нашето куче.
Подаде ми палето и аз механично го взех. То ме близна по шията, по брадичката и по носа.
— Тя беше най-сладкото кученце в приюта — каза Дарън. — Огледах ги всичките до едно.
Погледнах кученцето и то джафна едно „здрасти". Аз също й казах „здрасти" и тя ми се усмихна с широка кучешка усмивка.
Та така: подаръкът беше много грижливо обмислен, типично за Дарън. Онова, което той не съобрази тогава, а и все още продължава да му убягва, е, че аз искахличнода огледам всички кученца в приюта. Исках иазда участвам в избора кое да вземем — и дали да е непременно куче. Сигурно той мислеше, че е особено галантно да ми прави щедри жестове, които обаче са свършен факт, но това просто. изглежда. инфантилно. Или. покровителствено. Сякаш моето мнение е без значение. Ти никога не би постъпил така.