— Миялна машина — казах, качвайки крака само по чорапи на масичката. — Светлина. Нека бъде възможно най-просторното жилище, което ни е по джоба.
Той кимаше и трескаво записваше.
— Ще добавя — каза, — да е близо до спирка на метрото, до добри ресторанти и магазини и да е с две спални.
— Две спални? — възкликнах и спуснах крака на пода.
— За гости — уточни той, без да ме поглежда.
Но аз веднага се сетих. Мислеше за бебе. Да заживея с Дарън не беше като да се пренеса при теб. Сега нещата изглеждаха доста по-сериозни. Повече приличаше на истинско съжителство. Като последна стъпка преди годежа.
Посветихме уикендите на издирването на ново жилище. Дарън нямаше да се примири с нещо по-малко от перфектно. Брокерът ни вече беше готов да ни убие.
— Мисля, че е това — казах на Дарън една неделя в края на април. Жилището беше отпреди войната, строено сякаш без план — имаше вестибюл, коридори, прозоречни ниши и сводеста арка към кухнята. От улицата го деляха само два реда стълби, а една от стените в голямата спалня беше оставена с оголени тухли.
— Харесва ми. Дарън ми се усмихна.
— Аз пък харесвам теб.
Пернах го и се разсмях.
— А апартаментът харесва ли ти? — попитах.
— Харесва ми — отговори. — И не само защото ти го харесваш.
— Хубаво — казах.
Подписахме договора за наем още същия ден и се нанесохме три седмици по-късно. Направихме купища снимки и аз постнах ухилените ни физиономии във фейсбук. Отидохме в Bed Bath & Beyond и накупихме всичко, което ни разсмиваше — буркан за бисквити с формата на мъфин; чайник с изваяно на него лице; завеса за баня със снимка на завеса за баня, на която имаше снимка на завеса за баня и така до безкрай.
— Mise en abyme— казах.
Дарън ме погледна така, сякаш му говорех на неразбираем език, което май си беше истина.
— Феноменът на Куейкър Оутс — уточних. — Изображение, което съдържа собственото си изображение и това се повтаря отново и отново.
— Не знаех, че си има име — каза.
Ти сигурно щеше да го знаеш, но точно в този момент не мислех за теб. Не мислех за теб и когато Дарън плати всички покупки, нито когато се прибрахме и започнахме да си играем да „дръж, куче" с Ани. Но нямаше как да не сравня първата си нощ с Дарън в общото ни жилище с първа ни нощ в твоето студио, което после стана наше, а накрая само мое.
Двамата с Дарън заедно приготвихме вечерята — истинска кулинарна фантазия, която включваше къкрещи сосове, кокошка от породата „Корниш" и бутилка шампанско. После изведохме Ани на разходка, гледахме филм и се любихме.
С теб си поръчвахме пица, поделяхме бутилка вино и се любехме върху всяка възможна повърхност. На дивана, на пода, на масичката за кафе — е, и на леглото, разбира се. На следващата сутрин се събуждахме и повтаряхме всичко отначало.
Само че с теб не си миехме един на друг косата под душа, както направихме с Дарън в оная първа сутрин. Не знам как не сме се сетили за това, но е нещо прекрасно — да измиеш косата на човек, когото обичаш, а после той да направи същото за теб. Толкова е интимно. Може би се дължи на генетичния материал, който сме наследили от маймуните: те постоянно пощят партньора си.
Освен това ние с теб не си оставяхме бележки в хладилника. Малки листчета, залепени върху бутилките, съдовете и кутиите с продукти; така например млякото казваше: „Обичам те", портокаловият сок — „Ти си красива", опаковката със сиренето на конци — „Толкова съм щастлив" и „Аз също" непосредствено до картинката на оня папагал Polly-O.
Нямам спомен откъде тръгна тая наша традиция с Дарън, но помня как си помислих: „Ето това е нещо, което Гейб никога, ама никога не би направил. Сигурно щеше да реши, че е супер тъпо". Дано не е така. Дано греша. Защото това ми харесваше.
XLIII
КАТО СЕ ВИДЯХМЕ НА КАФЕ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА — ти пак беше в Ню Йорк — усетих, че нещо в теб се е променило. Градът също беше някак различен. На Кота нула започваха да строят Кулата на свободата. Все едно превързваха рана или татуираха много сложна рисунка върху стар белег. Разбирах желанието мястото да се възстанови в предишния си вид и там да се построи нещо високо и грандиозно, което да стърчи като среден пръст в небето на Ню Йорк. За мен обаче това място беше сакрално и болеше като незараснала рана. Не смятах, че е заздравяла достатъчно, та да се строи отгоре.
Не че новият строеж пряко засягаше някой от нас, двамата. Засягаше ония хора, които подобно на птици се разхвърчаха от прозорците, докато двете горящи кули рухваха. Сега, с построяването на новата сграда, щеше да ми е все по-трудно да ги виждам в спомените си. Затова странях от тая част на Манхатън. Ужасно ли ще е да ти призная, че така и не отидох повече там — даже след като всичко беше завършено. И вече има поставен мемориал. Не вярвах, че бих се справила сама, а не исках да ходя с Дарън.