ПЪХНАХ РЪКА в задния джоб на джинсите ти, а ти — в моя заден джоб. Притиснахме се плътно един в друг. Телефонът в твоята стая зазвъня, но ти не му обърна внимание. После взе да звъни телефонът в стаята на Скот.
Няколко секунди по-късно Скот дойде в кухнята и се прокашля. Откъснахме се един от друг и го погледнахме.
— Стефани те търси, Гейб — каза Скот. — Оставих я да чака на телефона.
— Стефани? — повторих.
— Няма значение — отвърна ти в мига, в който Скот уточни: „Бившата му".
— Пич, тя плаче — продължи Скот.
Ти изглеждаше раздвоен, погледът ти скачаше от Скот към мен и обратно.
— Ще й кажеш ли, че ще звънна след няколко минути? — обърна се към него.
Скот кимна и си излезе, а ти сграбчи ръката ми и сплете пръсти с моите. Погледите ни се впиха като на покрива, не можех да откъсна очи. Сърцето ми запрепуска.
— Луси — промълви ти и сякаш наелектризира името ми с желание. — Давам си сметка, че си тук, и това прави ситуацията доста странна, но трябва да се убедя, че с нея всичко е наред.
Двамата излизахме миналата учебна година и скъсахме едва преди месец. В ден като днешния…
— Ясно — отвърнах. Странно, но заради това ти ми допадна още повече — макар да не се виждаше вече със Стефани, теб те беше грижа за нея. — Аз така или иначе трябва да се прибирам при моите съквартиранти — рекох, въпреки че хич не ми се тръгваше. — Благодаря за… — Започнах изречението, без да знам как ще продължа, и установих, че не мога да го завърша.
Ти стисна пръстите ми.
— Аз ти благодаря, че превърна този ден в нещо повече — каза. — Луси. Луче.Luzна испански означава светлина, нали така? — Ти замълча. Кимнах. — Е, благодаря ти тогава, че изпълни със светлина този черен ден.
Беше облякъл в думи чувството, което аз не бих могла да изразя.
— Ти стори същото за мен — отвърнах. — Благодаря ти. Целунахме се пак и ми беше много трудно да се откъсна от теб. Трудно ми беше да си тръгна.
— Ще ти се обадя по-късно — каза. — Ще те открия в указателя. Съжалявам за начосите.
— Пази се — прошепнах. — Начоси можем да ядем по всяко друго време.
— Това ми прозвуча добре — отвърна ти.
И аз си тръгнах, питайки се дали е възможно в един от най-ужасяващите дни, които съм преживявала, да има и ситно зрънце добрина.
ТИ Наистина МИ ЗВЪННА няколко часа по-късно, но не такова обаждане бях очаквала. Каза, че съжаляваш, ужасно съжаляваш, но двамата със Стефани пак сте се събрали. Нейният най-голям брат бил изчезнал — работел в Световния търговски център — и тя имала нужда от теб. Каза, че се надяваш да те разбера, и отново ми благодари, че съм ти донесла светлина в толкова ужасен ден. Увери ме, че за теб това означавало много. И пак взе да се извиняваш.
Не би трябвало да го приемам толкова навътре, но точно така стана.
И не ти проговорих до края на есенния семестър. Това продължи и през пролетния семестър. Смених си мястото в часовете при Крамър, за да не се налага да седя до теб. Но се заслушвах всеки път, щом започнеше да говориш за красотата в езика и образността на Шекспир — откриваше я дори в най-зловещите сцени.
„Уви! — четеше ти на глас. — Червена струя/ от топла кръв на тласъци избликва/ като фонтан от вятъра развяван — / ведно с дъха на сладките ти устни!"[4]. Аз обаче можех да мисля единствено затвоитеустни и усещането, когато ги притисна в моите.
Опитах да забравя този ден, но се оказа невъзможно. Не можех да изтрия от мислите си това, което се случи на Ню Йорк, на Америка, на хората в Кулите близнаци. Не бях способна да забравя и случилото се между нас. И досега, щом някой попита: „В Ню Йорк ли беше, когато кулите рухнаха?", или „Къде беше в онзи ден?", или „Какво беше да си там точно в онзи момент?", аз първо се сещам за теб.
ИМА МОМЕНТИ, които променят траекторията на човешкия живот. За мнозина от нас, които по онова време живеехме в Ню Йорк, 11 септември се оказа точно такъв момент. Всяка моя постъпка в този ден щеше да се окаже важна, щеше да остане запечатана в съзнанието ми и щеше да бележи сърцето ми. Не знам защо те срещнах в онзи ден, но съм убедена, че тъй като стана точно тогава, ти ще останеш част от моята лична история завинаги.
V
СЛУЧИ СЕ ПРЕЗ МАЙ И НИЕ ТЪКМО СЕ БЯХМЕ ДИПЛОМИРАЛИ. Връщахме шапките и робите си и в замяна получавахме написани на латински дипломи, увенчани с нашите имена — собствено, бащино и фамилно. Отидохме в „Льо Монд" цялото семейство — майка ми, баща ми, брат ми Джейсън, двете баби и двамата дядовци, чичо. Настаниха ни до друго семейство, много по-малобройно — твоето.