Сватбата ни с Дарън беше в ресторант „Боутхаус" в Сентръл Парк. Знам, намираше се в нашия, моя и твоя някогашен квартал, но не помислих за това, когато правехме резервацията. Мама напираше да я направим в Кънектикът, родителите на Дарън предлагаха Джърси, а пък ние, двамата с Дарън, мислехме, че в Монтик също би било много хубаво. Аз обаче настоях да е в Ню Йорк — вече бях разбрала, че булката получава всичко, което поиска. Щом видяхме „Боутхаус" в парка, непосредствено до алеите за джогинг, Дарън се почувства истински щастлив. Даже ни снима за нещо като сватбена покана — краката ни от коленете надолу, обути в маратонки, и надпис: „Независимо дали ще пристигнете със самолет, влак, кола или пеша, очакваме с търпение да присъствате на сватбата ни!". Знам, знам, ти само би подбелил очи, ако получиш нещо такова по мейла. Не ми се вярва подготовката за вашата сватба с Алина да е стигнала дотам, че да поръчате и сватбени покани. Но дори така да е, ти сигурно би пренебрегнал напълно този обичай.
Нощта преди сватбата прекарах в къщата на нашите в Кънектикът и се събудих в леглото си от детинство, когато мобилният ми иззвъня. Изписаният на екрана номер беше с много цифри, очевидно чуждестранен. Можеше да са няколко души — или Лиз, сестрата на Кейт, или колеги от филиалите в Англия и Германия, където „Иска се цяла галактика" имаше почти същия успех като в Щатите — но нещо ми подсказа, че си ти. Изчаках телефонът да звънне още веднъж, после още веднъж и накрая реших да вдигна. Предполагах, че се обаждаш да ми пожелаеш на добър час или нещо подобно.
Обаче ти, изглежда, нямаше никаква представа що за ден е този. Или поне не си го съзнавал. Винаги съм се питала дали някак подсъзнателно все пак не си знаел. Все някой трябва да ти е казал. Или да си го видял във фейсбук. Но може и да си пропуснал. Вероятно е било чисто съвпадение.
— Луче? — проговори.
— Гейб? — отвърнах.
— Аз съм — каза. — Съжалявам, ако прекъсвам нещо. Знам, отдавна не сме се чували, но. имам нужда от теб.
Седнах в леглото си от „Лора Ашли" — тялото ми реагираше на твоя глас както обикновено — и се облегнах на възглавниците.
— Какво става? — промълвих, представяйки си експлозии, рани и откъснати крайници.
— Рейна не е Пегас — каза ти.
Въздъхнах облекчено. Ти не беше ранен. Не беше на парчета. Поне физически. Надявах се и емоционално да си цял.
— Какво стана? — попитах.
— Срещна един хуманитарен работник. И предпочита да е с него. Каза, че бил по-всеотдаен от мен. Аз не съм ли всеотдаен, Луче?
Отначало не знаех какво да отговоря, но после ми хрумна, че аз също бих могла да съм откровена.
— Не знам — казах. — Не сме приказвали повече от година. Вече не те познавам като преди.
— Напротив — възрази ти. — Аз съм си същият. Ти ме познаваш като никой друг. Просто. имам нужда да разбера — права ли е Рейна?
Направо не беше за вярване, че правех психоанализа на бившето си гадже в деня на своята сватба.
— Според мен — отвърнах, подбирайки внимателно думите, — да си всеотдаен означава да поставяш на първо място отношенията с човека, с когото си в момента. Не е задължително винаги да е така, но поне в повечето случаи. Означава да вземаш решения, които са добри и за двама ви като двойка, дори това да е с цената на известен личен компромис. Означава да споделяш всичко. Гейб, когото познавах, не се интересуваше от това.
Последва дълго мълчание.
— Сигурно е така — каза най-накрая толкова тихо, че едва успях да доловя разочарованието в гласа ти. — Надявах се да чуя нещо по-различно.
— Съжалявам — отвърнах. — Май днешният ден не е най-подходящият за такова нещо.
— Всичко наред ли е? — побърза да кажеш. — Най-напред това трябваше да попитам. Ако имаш нужда да поговорим за нещо.
— Просто… днес е сватбата ми. — Трудно ми беше да го кажа. Трудно ми беше да го кажа точно на теб.
— Луче? — Звучеше така, сякаш съм те зашлевила. — Ти се омъжваш днес?
— Да, днес се омъжвам — повторих като ехо.
— О! — възкликна. — Мамка му! — Това го помня, като че е било днес. Начинът, по който го каза, интонацията ти. „О! Мамка му." Сякаш всяка от тия думи сама по себе си беше изречение.