Изтрих си очите.
— Благодаря ти — казах на мама. — Сега вече съм добре. И съм готова.
Тя въздъхна дълбоко и ме прегърна.
— Знаеш, че бих те подкрепила, каквото и да решиш.
— Знам — отвърнах, поемайки аромата на нейния парфюм „Шалимар".
— Само помни — добави тя, — че има разлика между увлечение и обич.
Кимнах.
Увлечена ли бях по теб? Това, между нас, само увлечение ли беше? Щеше ли да издържи дълго? Или нашето винаги е било любов. Ще ми се да вярвам, че е точно така.
XLVIII
ВЪПРЕКИ ЧЕ ОТ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ ИЗДИРВАХ реални житейски истории за „Иска се цяла галактика", с които опитвах да представя колкото се може повече проблеми, отколкото се може повече страни и култури, за да послужат на сценаристите като база за различните епизоди, самата аз не бях стигала по-далече от Европа. Ето защо двамата с Дарън решихме да прекараме медения си месец в Турция. Исках да чуя призива за молитва от минаретата. Исках да видя поне малка част от една от страните, които проучвах. И още щом пристигнахме, започнах да си водя бележки. Видях на улицата жени с покрити глави, които разговаряха с друга, чиято коса падаше свободно по раменете. И веднага на коляно, върху използвано билетче, си записах да предложа подобна сцена в следващия ни епизод, но изпълнена от извънземни, разбира се.
— Стига си писала! — обади се Дарън. — Нали сме на меден месец! Работата остана в Ню Йорк. Откакто сме тук, нито веднъж не съм се обадил в офиса, а ти непрекъснато драскаш нещо и си мърмориш под нос.
Спрях да пиша насред думата.
— Моята работа е важна за мен — отвърнах. После обаче си спомних какво ти бях казала, когато се обади. — Ние, двамата, обаче сме по-важни. Спирам. — И наистина го направих.
Въпреки това не престанах да си мисля какво ли щеше да е, ако на това пътуване бяхме ти и аз. Ти не би ме спрял да записвам — вместо това щеше да предложиш още идеи. Двамата заедно щяхме да се оглеждаме за най-добрата гледна точка за снимка — както правехме, обикаляйки из Манхатън, докато не се протрият подметките на кецовете ни.
СВАТБЕНОТО НИ ПЪТЕШЕСТВИЕ С ДАРЪН НИ ОТВЕДЕ в Кападокия и ние попаднахме сред пейзаж, който приличаше на лунен. Малко преди зазоряване полетяхме с балон, който се издигна нависоко точно навреме, за да видим изгрева. Гледката беше изключителна — водовъртежи от розово, оранжево и пурпурно — а ръцете на Дарън бяха сключени около мен, топлеха ме и ме караха да усещам любовта му насред небесното величие. Аз обаче не спирах да мисля за ония жени. Щеше ми се да бях поговорила с тях, да ги разпитам за живота им и какво биха искали да знаят американските деца за Турция.
ПО-КЪСНО ДВАМАТА С ДАРЪН се озовахме на място, наречено долината Дервент. Дарън се зачете в пътеводителя. „Дервент, или Долината на въображението, е покрита със скални образувания, които имат формата на хора и животни. Отделете време, за да разберете какво виждате вие в техните очертания."
Стоях до него и виждах пред себе си камила, делфин и змия в шапка.
— Според мен онова, там, прилича на Дева Мария — каза той, сочейки към една скална колона. — А вие какво мислите, госпожо Максуел? — Наричаше ме госпожа Максуел по време на цялото пътуване, което отначало ми се виждаше сладко и забавно, после обаче взе да ме дразни. Казах му, че съм приела неговата фамилия само в личния си живот, но в работата продължавам да бъда Луси Картър. Така ли фигурирам в указателя на твоя телефон? Или промени името ми, когато двамата с Дарън се оженихме? Твоят шеф ми казва Луси Картър-Максуел. Всъщност ти също ме наричаш така. Предполагам, че по този начин си ме възприемал.
Загледах се в скалата, която сочеше Дарън, търсейки да съзра фигурите на майка и дете, очертания на воал.
— Виждам само човек, който държи фотоапарат — казах.
XLIX
ПОЗНАВАМ ТОЛКОВА МНОГО ЖЕНИ, КОИТО ЧАКАХА с години да забременеят. Ванеса и Джей се сдобиха с тризнаци след лечение с кломид. На два пъти Кейт се подложи на инвитро процедура. Дарън се шегува, че дори да кихне върху мен, аз пак зачевам. Усмихвам се, като го казва, но изобщо не го намирам за забавно. Всеки път ми напомня за жените биологични майки от книгата „Пазителят", която прочетох в гимназията — те забременяват отново и отново, това е единственото им задължение, единственият им принос към обществото.