Малко след сватбата Дарън взе да прави планове за деца. Според него бяхме на идеалната възраст за раждане. На същите години родителите му се бяха сдобили с най-голямата му сестра. Кейт току-що ми се беше похвалила, че е бременна, но аз не бях много сигурна за себе си. Тризнаците се бяха родили преждевременно — седмица по-рано, но в забележително добро състояние. Ванеса и Джей имаха бавачка и нощна сестра, но въпреки това като ми се обади, Джей звучеше като някое зомби. Звънна ми от лабораторията в първата седмица след раждането на тризнаците, докато бях още на работа.
— Удобно ли е да говориш? — попита.
— На работа съм — отговорих, притискайки телефона към ухото си. — Всичко наред ли е?
— Хората не очакват да се сдобият с три деца наведнъж — отвърна той. — Ужасен човек ли съм, щом не искам да се прибера у дома при тях?
— Не си ужасен човек, Джей, просто си уморен — казах. — Разбираемо е. Дай си още трийсетина минути, но после трябва да се прибереш. Бебетата имат нужда от теб. Ванеса има нужда от теб.
— Дори не ги различавам — продължи той. — Освен ако не са облечени.
Думите му ме накараха да се замисля. Понякога се чудя дали родният ми брат би ме разпознал, ако внезапно ме срещне на улицата, без да е подготвен.
— Мисли за тях така, както мислиш за различните видове вируси — посъветвах го. — Огледай ги отблизо. Забележи различията, не приликите.
Надявах се моят съвет да му помогне. Почувствах се зле заради Джей. Три бебета наведнъж определено бяха повече деца, отколкото двамата с Ванеса планираха да имат.
Той си пое дълбоко въздух и шумно въздъхна.
— Както водородът обича кислорода — каза. — Сега те оставям да работиш.
— И аз те обичам, Джей — отвърнах, преди да затворя. Така че след появата на тризнаците вече не бях съвсем сигурна дали сега е моментът в живота ми да се появи бебе. Дарън обаче беше категоричен. И ми припомни, че да станем родители присъства в списъка на живота и на двама ни.
— Освен това — продължи, — ако съдим по Ванеса и Кейт, това сигурно ще отнеме най-малко година.
Достатъчен беше само месец.
В продължение на няколко седмици се чувствах напълно изтощена и си лягах още преди девет. След това се заредиха седмици на гадене, през които напусках на бегом служебните заседания, за да не оповръщам стаята на сценаристите и сцените от епизодите, които обсъждат в момента. Накрая това, за щастие, премина, но последваха месеци, в които пишках приблизително на всеки час.
Трябваха ми цели четири месеца, за да свикна с бременността. И да си дам сметка до каква степен ще се промени животът ми след появата на бебето. Щом го осъзнах обаче, изведнъж ме обзе възбуда. Не бях очаквала да реагирам така, но се оказа, че прекарвам обедните почивки в оглеждане на бебешки дрешки и обзавеждане за детска стая. Четях статии за кърменето, за раждането във вода и кога е най-подходящо да се включи фъстъченото масло в храненето на детето. Мисълта за бебето ме обсеби изцяло.
Дори започнах да се питам дали напредъкът в кариерата е чак толкова важен за мен и не е ли майчинството къде-къде по-значимо. Чудех се дали да се върна на работа след отпуска по майчинство. Знам, след всичко, което ти наговорих — как не желая да бъда възприемана единствено в ролята на съпруга или майка; как чрез работата си искам да променя света и как главното ми недоволство от Дарън е, че той не проумява това — самият факт, че обмислям да напусна работа, вече приличаше на лудост. На мен ми изглеждаше точно така — все едно бях станала друг човек, някаква друга Луси, чиито приоритети се размиваха и променяха. Но именно така се чувствах по онова време. Бременността ме направи такава. А Дарън определено държеше да си остана вкъщи. Защото никой друг не би могъл да се грижи по-добре за бебето от мен самата; постепенно взех да мисля, че има право.
ДАРЪН СЕ СПРАВЯШЕ В РАБОТАТА изключително добре. Сключените от него сделки до такава степен впечатлиха шефовете, че го направиха директор, а новата му заплата направо ми взе акъла. Вече печелеше пет пъти повече от мен, макар че в своята област аз се справях не по-зле от него. При тая заплата той вече планираше да купи голям апартамент в някой от хубавите квартали.
— Хайде да се пренесем в Манхатън — предложи една сутрин с разпънат в скута „Ню Йорк таймс" и Ани, свита на кълбо в краката му. — Например Горен Ийст Сайд.
Манхатън обаче беше нашият квартал. Твоят и моят. Откакто се обади по телефона преди пет месеца, все по-ясно го осъзнавах. Макар сватбата ни с Дарън да беше в Манхатън, това така и не стана „нашият" квартал. Нашето място с него беше Бруклин.