— На мен Бруклин си ми харесва — отвърнах. — Какво ще кажеш за Парк Слоуп? Или пък Бруклин Хайтс?
Макар да бях омъжена и с бебе напът, продължавах да мисля за теб. Житейските ми избори бяха съобразени с теб и мен. Искрено се надявах това някога да престане и ти постепенно да избледнееш в съзнанието ми, както се случи преди. В известна степен това наистина стана. Но по онова време ти все още присъстваше в живота ми, живееше в съзнанието ми и направляваше мислите ми.
— Сигурна ли си? — попита Дарън. — ДОУ 6 е страхотно начално училище. — После сви рамене. — Но пък винаги може да пратим детето в частно училище.
— Значи остава Бруклин? — попитах.
Той вече преглеждаше обявите за жилища в Бруклин Хайтс.
— Открих нещо! — възкликна след няколко минути. — Чуй това: четири спални, три бани и тоалетна, два етажа на „Лав Лейн" в сграда от кафяв камък. Как да не се пренесе човек на „Лав Лейн"[36]!
После ме придърпа към себе си и ме целуна, първо, по корема, после по устните. Отвърнах на целувката му.
— Имаме ли наистина нужда от четири спални? — попитах.
— Един ден може и да потрябват — отговори с усмивка той. Знаех, че иска голямо семейство, също като неговото. Аз се колебаех, но не изключвах напълно такъв вариант.
— Какво ще кажеш да го огледаме — предложих. Отидохме на оглед. Никога не бях виждала толкова голям апартамент в Ню Йорк. Имаше просторна официална трапезария и кухня, където също можехме да се храним — всъщност какви ги говоря, ти много добре знаеш. Очевидно. Нали си идвал.
Щом купихме апартамента, щом се нанесохме, щом започнахме да обзавеждаме детската, щом всичко това се случи, аз наистина се почувствах майка. И нямах търпение да видя детето си.
L
НЕ СЪМ НАЯСНО ЗАЩО Е ЦЕЛИЯТ ТОЗИ ШУМ около кръглите и полукръглите годишнини: трийсети рожден ден, двайсет и пета годишнина от сватбата, пет години от завършването — нашата годишнина от дипломирането се падна през лятото, когато забременях за първи път, седмица след като двамата с Дарън се нанесохме в апартамента в Бруклин Хайтс. Дарън все повтаряше как ще напълни всички спални с деца, аз обаче бях прекалено заета с мисли за онова, което растеше вътре в мен.
Ти си беше дошъл в Ню Йорк, но не ми се беше обадил. Изобщо спря да контактуваш с мен, откакто се омъжих. Сигурно така беше редно. И без това мислех достатъчно често за теб, нищо че отсъстваше от реалния ми живот.
Предполагам, не си искал да ме свариш неподготвена на събирането за годишнината, или пък самият ти си искал да опипаш почвата, да разбереш какво е положението, преди да се видим очи в очи. Затова онзи следобед ми прати есемес. „Да се видим довечера?", пишеше в него. Гледах съобщението на телефона поне две минути. Ти не знаеше, че съм бременна. Реших, че трябва да ти кажа, преди да се срещнем.
„Аз ще съм бременната със синята рокля", отговорих ти половин час по-късно.
Е, сигурно не беше най-елегантният начин да ти поднеса новината. Ти изобщо не отговори на това съобщение.
И аз, естествено, през целия ден се чудех какво ли си мислиш. Дали си разстроен, или се радваш за мен. Дали щеше да ме отбягваш на срещата със състудентите, или специално щеше да ме потърсиш.
— Какво ти става днес? — попита Дарън, докосвайки рамото ми. — Вече четвърти път те викам по име, но ти сякаш си на друга планета. Искаш ли да ти вдигна ципа на роклята?
— Извинявай — отговорих, — просто си мисля за колежа. И да, благодаря.
Дарън имаше специално отношение към вдигането на ципа ми. Намираше, че да помагаш на някого в обличането има нещо особено интимно. Дори повече от събличането. Казваше, че този жест показва любов, не просто похот.
— Искаш ли да ти завържа вратовръзката? — попитах. Той се усмихна и каза „да".
Ти какво прави преди срещата за годишнината? С приятели ли беше? Или остана сам в хотелската стая? Така и не те попитах.
В това събиране имаше нещо безумно — не мислиш ли? Хора, които демонстративно държат под ръка съпрузите и съпругите си. Неколцина от нас с официални рокли за бременни. Усетих същите ревниви погледи като в „Блумингдейл" преди години — забелязах как жените на събирането ме гледат завистливо. Аз бях пипнала преуспяващ съпруг и скоро щях да ставам майка. Нямаше никакво значение, че бяхме завършили един от университетите на „Бръшляновата лига"[37], че жените тук бяха юристи и лекари, драматурзи и банкери, експерти и академици — всички идваха да ме питат единствено за бебето и за сватбата. Никой не се поинтересува къде работя, с какво се занимавам след дипломирането. На никого не му пукаше, че току-що са ме повишили в асоцииран продуцент и че подготвям самостоятелно шоу, озаглавено „Ракета през времето", което ще отведе децата на пътешествие през историята и ще им покаже как тя влияе на днешния ден. Питаха само: „Кога ти е терминът?", „Разбра ли вече какъв е полът на бебето?", „Откога си омъжена?", „Къде го срещна?". Не бих се изненадала, ако поне половината жени, с които разговарях на събирането, са наели къща в Хамптън още същото лято. Вече започвах да мисля, че съквартирантките ми от колежа са постъпили правилно, като не дойдоха на събирането.