Не си направих труда да уведомя всички ония жени, които ме бяха разпитвали за пола на бебето на срещата. Реших, че ще го разберат от фейсбук, ако наистина толкова ги интересува.
Пак заради непоносимостта си към изненадите изчетох толкова книги — представа нямаш колко много книги — за преживяванията на различни хора около раждането на дете, какво трябва да се очаква и за избора, който хората трябва да направят. Надявах се това да ме подготви и да премахне кошмарните видения как раждам в метрото, на работа или в някое такси. Или как бебето ме разкъсва като в оная сцена от „Пришълецът". Направих си родилен план, както ме беше посъветвал лекарят. Но докато го изготвях, бях наясно, че бебето може да си има свои собствени планове, в които аз не съм посветена.
Родилните мъки започнаха през нощта, след като вечеряхме в „Хайтс кафе". Ядох бургер — всъщност половин бургер, защото в корема ми вече нямаше никакво място за храна. Бебето трябваше да се появи след два дни, на 21 ноември, затова Дарън настояваше да се възползваме от малкото ни оставащо време и да излизаме по-често, дори да е само за половин бургер в ресторанта на няколко минути пеш от апартамента. Дотам ни стигаха плановете. Знаехме, че ще я кръстим на покойната баба на Дарън Вайълет — тя починала, когато той бил на шестнайсет. Влюбих се в това име — в звука му; в това че беше едновременно цвете и цвят; в галенотоВай. Избрахме и второто име — Ан — на моята пралеля. Вайълет Ан Максуел. Все така обичам името й.
И ето че на връщане, докато крачех с щръкнал през незакопчаното палто корем, аз внезапно почувствах как бельото ми подгизва. Това идва ли ти в повече? Изобщо грижа ли те е как се чувствах в нощта, когато се роди Вайълет? Ако ми кажеш да спра, ще престана. Просто дай знак. Не? Хубаво.
Помня как си помислих: „Е, не! Точно сега?!". Една от най-скромните ми задачи по време на бременността беше да мина през това преживяване „без грешка" — така му викахме, като учехме Вайълет да сяда на гърнето. Докато беше бременна, Кейт трябваше да си сменя бельото всеки път, щом кихне. Искрено се надявах на мен това да ми се размине. Но на една пресечка от нас тънката струйка вече не беше само тънка струйка и аз най-накрая схванах какво става. Обърнах се към Дарън.
— Май водите ми изтекоха — казах. Той се закова като ударен от гръм.
— Наистина ли?! — възкликна. В погледа му се четеше въодушевление. — Чакай малко, само така ти се струва, или е сигурно?
— Мисля, че е сигурно — отвърнах.
Той се разсмя, прегърна ме и ме целуна.
— Може ли да продължим? Добре ли си? Дали да се обадим за лекар? Още сега?
Макар вече да се притеснявах какво ще следва оттук нататък, защото чорапогащникът ми беше целият мокър и ми държеше студено, аз уверих Дарън, че все някак с негова помощ ще се добера до нас, после вече може да повикаме лекар. Той държа ръката ми през целия останал път, дърдорейки много по-припряно от обикновено на кого точно трябва да се обадим и какво не трябва да забравям, като тръгнем за болницата. (Зарядното за телефон! Неговият лаптоп! Неговият айпод и тонколонките към него!) Дарън беше подготвил няколко плейлисти с музика за различните етапи на родилните мъки и раждането. Не вярвах, че ще искам да слушам каквото и да било, но това го ангажираше по някакъв начин, помагаше му да се подготви.
Изчакахме, загледани в някакъв телевизионен филм, който сега изобщо не помня, докато контракциите не станаха на пет минути, точно както беше казал лекарят. Тогава взехме такси до болницата. Вайълет се роди дванайсет часа по-късно. Дойде на този свят красива и съвършена, с тъмни коса и очи и най-дългите бебешки мигли, каквито някога съм виждала.
Според Дарън бебетата на всички наши приятели — включително тризнаците на Джей и Ванеса — при раждането си приличали или на Уинстън Чърчил[38], или на Господин Магу[39]. И досега се случва да обърне монитора на компютъра към мен, за да ми покаже снимката на нечие дете във фейсбук с въпроса: „Чърчил или Магу?". И всичките наистина приличат на един от двамата.
Когато Вайълет беше изкъпана, облечена и повита като мексиканска палачинка бурито с мъничка раирана шапчица на главата, сестрата ми я подаде, а аз погледнах Дарън.
— Чърчил или Магу? — попитах.