— Според мен тя е първото бебе в световната история, което не прилича на нито един от двамата. Прилича на теб — отвърна той. — Малка късметлийка.
После той си изу обувките, легна до мен на леглото и ние, тримата, се сгушихме заедно. В този миг истински благоговеех — защото с Дарън бяхме създали нов живот; защото благодарение на гените си тя приличаше на мен; защото природата прави възможни такива мигове на щастие.
— Обичам те — казах на Дарън.
— Обичам ви и двете — отвърна той.
Искам да знаеш, че аз истински, искрено обичам Дарън. Това между нас, с него, не е съвършено, но безусловно е любов.
LII
КАТО СЕ СГОДИХ, СЕ ПОЧУВСТВАХ ВСЕ ЕДНО СЪМ ПРИЕТА за член в клуб на посветени, създаден преди десетилетия, векове, хилядолетия — Клуба на сгодените жени. Същото усетих и като се омъжих, сякаш членството ми в Клуба на омъжените беше подпечатано, щом облякох бялата рокля, минах по пътеката и казах: „Да". Но нищо не може да се сравни с присъединяването ми към Клуба на майките. Има ясно очертана демаркационна линия между жените с деца и онези без деца. Майки и не-майки.
Но дори в този клуб съществуват подгрупи: Боже-помогни майки и Супермайки — вторият тип поства във фейсбук снимки на отрочетата, натъкмени в кукленски дрешки или спящи върху сатенени възглавнички с избродирани по тях надписи от сорта „Аз сънувам татко".
Аз не бях такава майка. Все още не съм. Никога няма да стана.
Присъединих се към Клуба на майките — налагаше се, няма как — но за мен денят беше добър, стига двете с Вайълет да сме чисти, нахранени и да сме спали повече от пет пълни часа през нощта. Отпускът ми по майчинство траеше три месеца, но в края на осмата седмица вече имах чувството, че стъпвам по жарава. Изобщо не си бях представяла какво е да си майка денонощно.
Кейт звънеше поне веднъж дневно да ме провери, дори когато можеше да говори само минутка-две. Тя беше родила дъщеря си Виктория шест месеца по-рано, но нейната фирма определено имаше щедро отношение към майките — Кейт току-що отново беше тръгнала на работа и се стараеше като луда, за да докаже, че не се е вманиачила.
— С времето постепенно ще ти олекне — успокояваше ме тя. — Честно ти казвам.
Аз обаче нямах такова усещане.
Още отпреди раждането бях решила сама да кърмя Вайълет. На практика обаче тя сучеше по цял ден. Или поне на мен така ми се струваше. Имаше дни, в които даже не си правех труда да обличам риза. И лека-полека стигнах до теорията за степените на фекалните инциденти — така ги кръстих. Първа степен не беше нищо особено. Втора степен — пълен памперс. Трета степен — протичане по краката. Четвърта степен — акита, размазани по гърба. Пета степен беше най-страшната — при нея акитата започваха от раменете и стигаха до коленете. На тая степен нямаше как да се размине без къпане. В повечето случаи аз също трябваше да се преоблека. Между степени три, четири и пет хвърлях за пране толкова ританки, че е чудно как изобщо оставаше в какво да я облека.
Един ден обаче, неясно как, Вайълет успя да постигне шеста степен на фекалните инциденти. Денят потръгна чудно. Тя беше чиста, аз бях чиста, двете бяхме нахранени — нищо че дни наред не бях спала повече от три пълни часа в денонощието. Жегата вкъщи беше непоносима, така че Вайълет беше само по памперс и блузка. И тъкмо ми се беше усмихнала, а сърцето ми се разтапяше всеки път, щом го направи.
Денят мина толкова добре, че реших да приготвя истинска вечеря — нещо, което се беше случвало има-няма два пъти в последните осем седмици. Сложих Вайълет в малкото й бебешко столче, което можеше дори да вибрира, и пуснах механизма. После размразих пилешкото и започнах да го панирам. Радиото свиреше — станция с музика от 60-те, която ми напомняше за татко — и аз започнах да припявам на „Моето момиче". Целите ми ръце бяха в яйца и полепнали хлебни трохи, но се чувствах превъзходно. А после Вайълет взе да вие.
Погледнах към нея и замръзнах. Първата в историята шеста степен на фекалните инциденти. Дали беше заради вибриращото столче, дали заради ъгъла, под който седеше, или защото беше само по памперс и блузка, но освен дупето акитата бяха покрили целите й ръце и косата. Поех си дълбоко въздух, набързо си изплакнах ръцете и я вдигнах от столчето. Тя взе да маха и акито полепна и по моите бузи, по ризата и китките. За капак Вайълет повърна в косата ми. Продължаваше да пищи, аз също се разревах.
В този вид ни завари Дарън.
— Луси! — чух го да вика откъм коридора. — Какво става? Защо Вайълет.? — Влетя в кухнята. — О! — възкликна. — О, боже! — Пусна куфарчето на пода и си свали сакото. — Дай ми тоя лайномет — каза. — Ти върви под душа.
Погледнах го и хълцайки, си поех въздух.