Ти вдигна очи, докато се настанявахме, и протегна ръка да хванеш моята.
— Луси! — възкликна. — Честито!
Потръпнах. Макар да бяха минали месеци, досегът на твоята кожа до моята ми действаше като електрически ток.
— И на теб — едва успях да смотолевя.
— Какви са ти плановете занапред? — попита. — Оставаш ли в града?
Кимнах.
— Намерих си работа като програмен координатор в една нова телевизионна компания — отговарям за детските предавания. — Не успях да се сдържа и се ухилих широко. Близо два месеца стисках палци, докато ме назначат. Реших да се занимавам точно с това скоро след падането на двете кули — осъзнах, че искам да правя нещо по-смислено от реклама. Исках работа, която касае следващото поколение и има потенциал да промени бъдещето.
— Детски предавания? — повтори ти и по устните ти пробяга усмивка. — Нещо като „Алвин и чипоносковците"[5]? Ще говорят ли все едно са вдишали хелий?
— Не точно — засмях се леко и ми се прииска да ти кажа, че стигнах дотук благодарение на разговора ни с теб и че онзи споделен момент в твоята кухня означаваше толкова много за мен. — Ами ти?
— Компания „Маккинзи" — отвърна. — Управленско консултиране. И никакви чипоносковци.
Останах изненадана. Не очаквах подобно нещо след разговорите ни, след като бях чула твоите анализи в часовете на Крамър. Но единственото, което казах, беше: „Страхотно. Поздравления за назначението. Може някога да се срещнем в града".
— Би било хубаво — отговори ти.
И аз отидох да седна при семейството си.
— Кой беше това? — чух да пита някой. Вдигнах поглед. До теб седеше някакво момиче, имаше дълга, почти до кръста, коса с цвят на пшеница и обгръщаше кръста ти с ръка. Почти не я бях забелязала, защото виждах единствено теб.
— Просто позната от университета, Стефани — чух те да казваш. Което си беше самата истина. Но въпреки това думите ти някак ме жегнаха.
VI
НЮ ЙОРК Е СТРАНЕН ГРАД. МОЖЕ ДА ЖИВЕЕШ В НЕГО с години и изобщо да не срещнеш човека от апартамента до твоя, а после в метрото напът за работа внезапно да се натъкнеш на най-добрия си приятел от детинство. Съдбата срещу свободната воля. А може би и двете.
Случи се през март, почти година след дипломирането, а Ню Йорк вече ни беше претопил в огромния си казан. Живеех с Кейт в горната част на Ийст Сайд в огромен апартамент, навремето собственост на нейните баба и дядо. Двете с нея още в гимназията си мечтаехме как един ден ще живеем заедно. Сега детските ни блянове се бяха превърнали в реалност.
Зад гърба си вече имах шестмесечна авантюра с един колега, две забежки за по една нощ и няколко флирта с мъже, които все ми се виждаха недостатъчно умни, недостатъчно красиви или недостатъчно вълнуващи, макар че след като ги зарежех, не ми се струваха чак толкова безнадеждни. Всъщност, ако тогава бях срещнала Дарън, сигурно и той щеше да ми се види като тях.
След като вече нямаше нещо, което постоянно да ми напомня за департамента по философия или за общежитията в източния кампус, аз престанах да мисля за теб — е, почти. Не се бяхме виждали близо година. Ти обаче от време на време изскачаше в мислите ми, докато работя — докато преглеждаме сторибордовете с шефа, или пък при обсъжданията на епизодите, които акцентират върху приемането на различията и взаимното уважение. Сещах се за твоята кухня и ми ставаше хубаво заради решението, което взех.
Скоро дойде 20 март, падаше се четвъртък, когато навършвах двайсет и три. Партито за рождения ми ден беше планирано за уикенда, но най-близките ми приятелки в офиса, Алексис от сценаристите и Джулия от художниците, както щеше да ги наречеш по-късно, настояха да пийнем по нещо на самата дата.
Оная зима и трите се бяхме пристрастили към Faces & Names заради камината и диваните там. Температурата навън се колебаеше около четири градуса над нулата, но ние решихме, че ако ги помолим, все пак може да запалят камината заради нас. През последните няколко месеца доста често се заседявахме там и барманът ни харесваше.
Джулия ми беше направила хартиена корона, както се полага на рожденичка, и настояваше да си я сложа, а Алексис поръча ябълково мартини и за трите. Настанихме се на дивана пред камината и започнахме да вдигаме тост след тост.
— За рождените дни! — подхвана Алексис.
— За Луси! — продължи Джулия.
— За приятелите! — добавих.
След това наздравиците прераснаха в: „За фотокопирната машина, която днес не се задръсти!", „За шефовете, които са в болнични!", „За безплатния обяд, който дават след среща с костюмари!", „За баровете с камина!" и „За ябълковото мартини!".
5
Първоначално създадена като американска анимационна музикална група от Рос Багдасарян, но след успеха си прераства в анимационен сериал и поредица пълнометражни анимационни филми. — Бел. прев.