Выбрать главу

Ти отново се беше установил в Багдад, изглежда, тя също — работеше за „Гардиън". Влязох в сайта на вестника и прочетох всичките й статии. После пуснах името й в търсачката на Гугъл и разгледах нейната страница в Уикипедия. Там имаше линк към твоите страници и ъпдейт за годежа ви, явно прибавен наскоро.

Пуснах в търсачката моето име. Аз нямах страница в Уикипедия. Дарън също. После Вайълет започна да плаче и аз изгасих компютъра. По-късно обаче ти написах кратък имейл: „Поздравления!".

Ти не отговори.

LIV

ОНЯ СЕПТЕМВРИ ПОСТВАЙЪЛЕТСКАТА МЪГЛА все още ме държеше, но животът лека-полека започна да влиза в обичайния си ритъм. Тя най-накрая започна да спи по цяла нощ, а последната седмица на август прекарахме семейно в къща под наем на плажа в Уестхямптън. Вайълет обожаваше басейна, затова я мажехме със слънцезащитен крем, слагахме я в една малка вътрешна гума, към която имаше прикачен сенник да я пази от слънцето, и я оставяхме да се плацика наоколо като някоя малка шамандура, докато ние с Дарън плуваме. Приличаше на малко късче от рая.

— На теб май ти харесва тук — каза веднъж Дарън, докато Вайълет още се въртеше и пляскаше във водата, а ние с него седяхме на стълбите откъм плитката страна на басейна с две чаши студено шардоне.

— На теб май също ти харесва — отвърнах, скланяйки глава на рамото му.

— Така е — каза. — Трябва да си купим къща.

— Може би някой ден — отвърнах. — Засега обаче наем за по седмица-две всяко лято ми се вижда идеалният вариант.

Той кимна.

— Някой ден. Това го има в моя списък на живота, помниш ли?

Не го помнех.

— Разбира се — отвърнах. — Но се боя, че напоследък и двамата позанемарихме списъка на живота.

Той поклати глава.

— Не, не сме — каза. — Тази година станахме родители. Това го имаше включено в списъка и на двамата.

Разсмях се.

— Правилно — съгласих се. — Вземам си думите назад. Страхотно се справяме със списъците на живота.

— Така си е — отговори той и ме целуна, а Вайълет оплиска и двама ни с вода.

Ето за това си мислех оная сутрин в метрото — за седмицата в Уестхямптън, за басейна и колко релаксиращо беше прекарването ни там. После вдигнах очи. Мъжът насреща държеше „Ню Йорк таймс". Заглавието на страницата гласеше: „Вадят още тела изпод развалините на хотел в Пакистан". Веднага се сетих за теб. Дали беше в Пакистан? Последно видях, че си в Багдад, но дали не се беше преместил? Дали не отразяваше поредното събитие в Исламабад? Възможно ли е да си отседнал в същия хотел?

Едва успявах да си поема дъх, докато стигна в офиса, влязох във фейсбук и видях статията на „Асошиейтед прес" за хотела, която беше постнал. Познаваше загиналите при експлозията, но ти не беше пострадал. Все още се намираше в Ирак.

„Благодаря ти, Господи!", прошепнах. После скролнах страницата ти надолу, любопитна да видя върху какво работиш в момента. Пред очите ми попадна иконка на разбито сърце. Двамата с Алина бяхте скъсали. Запитах се какво ли е станало и, честна дума, почувствах се зле. Исках да бъдеш щастлив. Хрумна ми да се свържа с теб, но после се отказах.

Денят мина, после седмицата, месецът, но ти постоянно беше в мислите ми — за първи път от раждането на Вайълет насам. Следях за твоите фотографии. Питах се дали скоро няма пак да отскочиш до Ню Йорк и ако го направиш, дали ще ми се обадиш.

LV

ПОНЯКОГА, КОГАТО НАЙ-МАЛКО ОЧАКВАШ, обикновените дни се превръщат в необикновени. Такъв беше един петък през януари. Работех вкъщи, заслушана в дърдоренето на Вайълет с детегледачката, като междувременно отговарях на служебните имейли. По онова време Вайълет беше на четиринайсет месеца и казваше само няколко думи, но това не я обезкуражаваше в опитите да ни обясни тайните на Вселената. Поне така ни звучаха нейните нескончаеми и лишени от смисъл монолози.

Мария, детегледачката, й отговаряше на испански — Дарън беше решил Вайълет да расте в двуезична среда. На мен ми стигаха усилията да я накарам да проговори един език, но той беше категоричен и аз отстъпих. Все пак помолих Мария да й чете книжки на английски и започнах да я водя в часовете по музика, четене на приказки и игри в местната библиотека. Струваше ми се справедлив компромис. Между другото, Вайълет не научи много повече отhola, por favorиgracias,докато не започна да гледа „Дора Изследователката". Силата на телевизията! Останалите деца имаха лимит какво и колко да гледат, Вайълет обаче следеше всички мои предавания и някои от тези на конкуренцията. Тя беше моята малка фокус-група от един-единствен член и ми беше много интересно да наблюдавам какво привлича вниманието й и на кои предавания кълве. Тайничко се развълнувах, когато „Ракета през времето" я прикова към екрана. И още веднъж, когато тя напусна стаята, щом започна „Гийом". Ненавиждах това предаване. Кейт се кълне, че от него Виктория се научила да хленчи и скимти. Сигурно е права.