Докато обикаляхме изложбата, забелязах, че снимките са в обратен хронологичен ред. Надеждата и решителността в тях се засилваха — от по-късните към по-ранните фотографии.
Съпътстващите надписи по стената уточняваха, че продължаваме да се връщаме назад във времето, още преди Арабската пролет, отпреди снимките ти в книгата — това вече бяха кадри от Афганистан, от Пакистан, от Ирак. Не бях чела рецензията за изложбата, но предполагах, че всички фотографии са от „Упоритост". Интересно беше да се види сравнението между различните страни. Продължих надясно и попаднах на познати кадри от Ню Йорк — там беше момиченцето зад преградения с решетки прозорец, което вдъхнови един от епизодите на „Иска се цяла галактика". После свърнах зад ъгъла и се озовах срещу собствения си образ, изложен на цяла стена.
— Еха! — възкликна Джулия, която ме следваше по петите. Там бях аз, двайсет и четири годишна, заливаща се от смях, с отметната назад глава и питие в ръка. После на дивана, усмихната, с протегнати към теб ръце. След това в кухнята, с доволен вид и чиния гофрети отпред. Ето ме, двайсет и три годишна, изхлузвам обувките с висок ток, а разпуснатата ми коса се вие около мен. Последната снимка в изложбата никога не бях виждала: аз, заспала на дивана, едната ми ръка е още върху лаптопа, а другата стиска страниците на сценария. Надписът върху стената гласеше: „Жена, изпълнена със светлина, прави всичко около себе си по-ярко. Луси, Луче, Луз, Лайт[41]. На излизане от изложбата върху един плот видяхме купчина книги и малка табелка с надпис „С автограф от автора". Спрях.
— Добре ли си? — попита Джулия. — Аз.
— Не знам — отвърнах. — Не мисля.
Не бях способна дори да назова чувствата, които ме изпълваха. Какво си беше въобразявал — да окачиш снимките ми на цяла стена, без дори да ме предупредиш?!
— Ще си купя книга — казах, посочвайки купчината. Жената, която ме обслужваше, се втренчи в мен. После погледна името върху кредитната карта.
— Това сте вие — каза. — Луси.
Кимнах.
— Аз съм.
Тя ме погледна така, сякаш искаше да каже още нещо, но после явно се отказа, подаде ми касовата бележка да се подпиша и плъзна една от книгите по плота към мен.
— Той е много талантлив — каза, докато й връщах касовата бележка.
— Знам — отвърнах. — Открай време си е такъв.
Главата ми продължаваше да жужи от мисли, дори след като се върнах в офиса и пъхнах книгата ти в едно от чекмеджетата на бюрото. Изобщо не бях способна да се съсредоточа върху нещо. Така че накрая си отворих пощата и ти изпратих имейл.
Привет, Гейб,
днес видях изложбата ти в галерия „Ландис". Не знам какво да кажа. Много мил жест, но ми се ще да ме беше попитал. Или поне да ме беше предупредил. Истински шок беше да завия зад ъгъла и да се озова срещу образа си на стената.
Луси
Твоят отговор дойде незабавно.
Луси!
Знам, трябваше да те попитам. Но се страхувах да не откажеш. А изложбата нямаше да бъде завършена без теб. Докато те снимах, се научих да улавям душевната светлина. Ти беше моя муза, вдъхновение за всички тия снимки. Радвам се, че си отишла да видиш изложбата.
Гейб
Повече не ти писах. Струваше ми се твърде опасно да поддържам връзка с теб. Все още не съм разплела този възел, не съм разнищила докрай какво точно изпитах, като видях образа си на стената.
ПРОЧЕТОХ СТАТИЯТА В „ТАЙМ АУТ НЮ ЙОРК" напът за вкъщи. Журналистът те беше питал за мен. Ти не казваше много, но ме наричаше своя муза, своя светлина. Черно на бяло. Толкова нагло от твоя страна, Гейб. Толкова… Не знам. Далиегоистичноне е по-правилната дума? Помисли ли изобщо как би реагирал Дарън? И какво ще означава това за мен? Най-вероятно не. Почти е сигурно, че не си помислил. Знам, винаги си искал да бъдеш искрен в онова, което вършиш; да уловиш света в неговия възможно най-откровен и чист вид; вероятно да изпратиш някакво послание — знам ли. Но ме насади на пачи яйца, за бога! Знаех, че трябва да кажа на Дарън за изложбата, преди някой друг да го е направил. И бях наясно, че той никак няма да е щастлив.
Изчаках да приключим с вечерята. И децата да си легнат. След като Ани беше вече разходена и нахранена.
— Искаш ли питие? — попитах.
— Питие в сряда? — отвърна той. — Я се виж само! Усмихнах се изнурено.
— Толкова ли беше зле в офиса? — попита той. — Дадено, налей.
По време на медения месец бяхме открили турската ракъ