Когато най-накрая откъсна очи от снимките, забелязах в погледа му да се мярка гняв. Ревност. Болка.
Оная вечер се скарахме заради теб за първи и последен път. Дарън поиска да му обещая, че никога повече няма да общувам с теб. Макар да разбирах какво му е, не можех да го направя. Най-накрая той отново се превърна в моя разумен Дарън, който премисляше всичко като в партия шах, и се отказа от претенциите си. Никога не го бях виждала толкова разколебан, така окаян.
— Обичаш ли ме? — попита.
— Обичам те — отвърнах. — Наистина.
— А него обичаш ли? — Гласът му се пречупи.
— Не — отвърнах. — Само теб. — Тогава го вярвах, поне така си мислех. Заклех се, че го обичам повече, отколкото някога съм обичала теб, и че няма как ти да си му съперник, тъй като двамата с него сме семейство. Накрая се сдобрихме. Правихме секс. Заспахме прегърнати.
ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ СЛЕД ТОВА насила те държах далеч от мислите си. Концентрирах се върху това колко съм ти гневна заради положението, в което ме постави; задето първо не ме попита. Направих го заради Дарън, заради Вайълет и Лиъм, заради семейството ни. Но не можех вечно да ти се гневя. Защото бях искрено поласкана, че държиш да присъствам в твоята ретроспектива. Поласкана бях, че означавам толкова много за теб, за твоята работа. В този възел от емоции част от мен се вълнуваше, че ме беше нарекъл своя муза.
LXI
ПОНЯКОГА ЖИВОТЪТ ЗАПОЧВА ДА СЕ ЗАДЪХВА и продължава бавно да крета напред, ден след ден, докато не стане нещо, което да те накара да се замислиш колко време е минало, без да се усетиш. Годишнина, рожден ден, празник някакъв. На 11 септември 2011 г. Вайълет беше почти на четири. Лиъм току-що беше навършил осем месеца. Аз бях продуцент на няколко детски предавания и подготвях пилотните епизоди на още две. Двамата с Дарън бяхме женени от близо пет години. Бяха минали повече от седем години, откакто ти напусна Ню Йорк. И се навършваше точно едно десетилетие, откакто с теб се видяхме за първи път. Едно десетилетие, откакто атаките срещу Кулите близнаци белязаха живота ни и предопределиха накъде да поемем — всеки по своя си път, като те ту се пресичаха, ту се разделяха.
В детската градина на Вайълет обявиха 11 септември за Ден на героите. Имаше специално събиране в Проспект парк, където разказаха на децата за пожарникарите, полицаите и парамедиците, участвали в събитията. Оттогава, щом види пожарна, полицейска кола или линейка, Вайълет започва да скандира: „Давайте, герои, давайте!". Все още го прави. Лиъм също. Това винаги ме кара да се усмихвам.
Из целия град имаше организирани събития в памет на загиналите. В „Сейнт Пат" и „Тринити чърч" отслужиха молебени, Нюйоркското историческо общество представи фотографска изложба. От Кота нула в небето се издигаха две колони от синя светлина, които стигаха по-високо дори от кулите, и се виждаха на километри. И се обади ти. Аз също обмислях дали да ти звънна, макар да знаех, че не е редно.
Сигурна съм, че го помниш.
По това време ти беше в Кабул.
— Цял ден си мисля за теб — започна, когато отговорих на позвъняването.
— Аз също — признах и се шмугнах в стаята на Вайълет, затваряйки вратата след себе си.
— Не бях сигурен дали ще ми вдигнеш — каза. Спомних си всяко едно от твоите обаждания.
— Имало ли е случай да не съм ти вдигнала? — попитах.
— Никога — отвърна тихо.
Приседнах на леглото на Вайълет и ти разказах за Деня на героите и какво се случва в Ню Йорк. Ти каза, че в този момент ти се иска и ти да си в града.
— Редно беше да си тук — казах. — Двамата трябваше пак да се качим на покрива на общежитие „Виена" и да огледаме града отвисоко.
— Ще ми се да беше така — отвърна.
После никой не знаеше как да продължи, но и двамата не искахме да затваряме. Останахме мълчаливи, притиснали телефона към ухото си.
— Хайде да си представим, че в момента сме там — предложих.
— И пред нас няма дим, а само красиво небе — допълни ти. Затворих очи.
— Птички и синьо безоблачно небе; хора, които вървят по улиците — добавих. — Дочува се смехът на децата, които си играят на площадката долу. И никой не се бои, че следващата глътка въздух ще му е последна.
— Какво още? — подкани ме ти.
— Емпайър Стейт Билдинг — казах. — Тя също се вижда.
— Силна и гордо изправена — добави.
— Да, силна и горда. — Отворих очи.
— Това ми харесва — каза ти. — Благодаря ти, Луси.
— За нищо — отговорих, макар да не бях съвсем сигурна за какво точно ми благодариш.