— Трябва да си лягам, тук вече е много късно — каза, прозявайки се, между думите.
— Добре — отвърнах. — Лека нощ. Спокойни сънища. Ти пак се прозя.
— Радвам се, че ми вдигна — каза.
— Радвам се, че се обади — отговорих.
После и двамата затворихме и аз изведнъж осъзнах колко важно е било за мен да разговарям с теб точно на този ден. И че иначе щях да усещам някаква непълнота.
И ти ли се чувстваше по същия начин?
LXII
ПОНЯКОГА ИМАМ ЧУВСТВО, ЧЕ КОНКРЕТНИ ДУМИ, фрази или имена на хора засядат в съзнанието ми и започвам да ги чувам навсякъде. Нямам представа дали наистина са навсякъде, или просто моите сетива са особено обострени за тях.
След позвъняването тиКабулсе превърна в една от тия думи.Афганистанбеше другата.
Три дни по-късно ги чух и двете по новините. Американското посолство в Кабул беше бомбардирано. Веднага се сетих за теб. Грабнах телефона още преди да съм го обмислила. „Добре ли си?", написах в съобщение. Не откъснах поглед от екрана, докато не видях трите точки, които показваха, че отговаряш в момента.
„Жив съм. Не съм ранен. Не бях тук. Но приятелите ми пострадаха", написа. После още точки. „Не съм добре."
Не знаех как да отговоря. Затова и замълчах. Съжалявам.
LXIII
ПОНЯКОГА СИ МИСЛЯ КАК ПРЕЗ ЖИВОТА се заобикаляме с хора. По-скоро Хора, с главна буква. Такива, които ни се притичват в нужда, на които може да разчитаме. Ако извадим късмет, родителите са първите сред тези Хора. После братята и сестрите. Най-добрият приятел от детинство. Съпругът или съпругата.
Сигурно заради това се местеше толкова често. Или просто си беше такъв — ти си нямаше Хора като нас. Имаше майка си. От снимките във фейсбук разбирах, че често я навестяваш. Предполагам имаше и мен. Иначе разполагаше с цяла мрежа познати и приятели, като съквартирантите ти от колежа например, които посещаваше от време на време, но, изглежда, не разчиташе особено на тях. Поне докато с теб живеехме заедно, а допускам и след това, защото се обаждаше само на мен.
Случи се една събота следобед — твоят номер изскочи върху екрана на телефона ми. Люлеех Вайълет на люлките в Коксаки парк. Всъщност името на парка не е Коксаки, но оная жена, Вивиана, започна да му вика така предишното лято, когато синът й Матео и още четири деца пипнаха вируса коксаки[43], след като играха тук. Новината плъзна сред родителите с бързината, с която вирусът полази децата, и после месеци наред никой не стъпваше на това място. Според елементарната логика обаче зимните студове би трябвало да са унищожили вируса и този ден аз не бях единственият родител край люлките.
Дарън беше завел Лиъм на курс по плуване за бащи и деца.
Залюлях силно Вайълет, после натиснах зеления бутон на телефона, за да приема разговора. Единственото, което чух, бяха твоите ридания. Видях Вайълет да се носи обратно към мен и отново оттласнах люлката.
— Гейб? — казах в слушалката. — Какво е станало? Ранен ли си? Къде си?
Ти си пое дълбоко въздух.
— На летище „Кенеди" — отговори. — Мама си отиде, Луси. Няма я вече.
После чух накъсано дишане и ридания, които те давеха. Сърцето ми се сви, както се свиваше, щом чуех Вайълет, Лиъм или Дарън да плачат. Или когато Джейсън плачеше.
— На кой терминал си? — попитах. — Колко време ще останеш?
— На „Юнайтед" — отвърна, когато най-после успя да проговориш. — Имам четири часа престой.
— Идвам — казах. — Ще бъда при теб след четиридесет минути.
Затворих и спрях люлката на Вайълет, превключвайки на режим „предотвратяване на криза", усвоен от работата. Действай, направи план в движение, гледай да подобриш ситуацията. Или поне създай такова впечатление.
— Няма ли вече на люлките? — попита Вайълет и заби крака в земята, опитвайки да се оттласне сама.
— Вай — казах й, — двете с теб имаме важна работа: трябва да отидем на летището да видим един приятел на мама. Той е малко тъжен, защото майка му е трябвало да замине надалече, така че сигурно плаче. Затова отиваме при него и ще се опитаме да го разведрим.
Тя протегна ръце, така че да мога да я вдигна от люлката.
— И на мен понякога ми е тъжно и плача.
— Точно така — отвърнах, вземайки я на ръце. — Аз също. Настаних Вайълет в количката и погледнах часа. Часът по плуване беше приключил, но Дарън обикновено се заседяваше с останалите татковци и децата им в кафенето до басейна. Събрах кураж и му звъннах.
— Трябва да отида до летище „Кенеди" — започнах направо, щом вдигна. Чувах как Лиъм бръщолеви някъде наблизо.
— Какво? — разсеяно каза Дарън. — Защо?
Не бяхме отваряли дума за теб от вечерта след изложбата. Знаех, че няма да го приеме никак добре. Но не можех да те зарежа сам и ридаещ на терминал 7. Пак се обаждаха моите нарови зърна. И аз бях впримчена като Персефона.
43
Наричан още синдромът