Същата сутрин ти пратих есемес: „Какво ще кажеш да се видим в Манхатън? Дарън ще води децата в Ню Джърси за един ден". В края на краищата Манхатън си оставаше нашият квартал.
„Страхотно — написа в отговор. — Какво ще кажеш за Faces & Names? Има ли го още? Ей сега ще проверя в Гугъл."
Усмихвах се, докато чаках следващото ти съобщение.
„Има го. Да се видим за обяд? Дванайсет?"
„Звучи идеално", написах. После отидох на маникюр и педикюр, така че лъжата за пред Дарън да стане отчасти истина. Никога преди не го бях лъгала — не и за такова нещо. Никак не ми хареса. Донякъде ми помагаше това, че част от моята версия беше истина.
Отне ми половин час, докато реша какво да облека за срещата с теб. Денят беше слънчев, около двайсет и един градуса — перфектното време — така че можех да избера каквото поискам: рокля, пола, панталон — дълъг или 7/8. Спрях се на нещо семпло. Джинси, черна тениска, пантофки тип „балерини" и няколко бижута. Гримирах се както докато ходехме — черна очна линия на горния клепач. Забеляза ли?
Когато влязох във Faces & Names, ти вече беше там, настанен на дивана пред камината.
— Няма да ни я запалят — посрещна ме ти. — Казаха, че през юни вече не се пали огън.
Седнах до теб.
— Има логика.
Взрях се внимателно в теб. Косата ти пак беше пораснала, трапчинките си бяха на място, но очите ти гледаха уморено, с отегчение, сякаш бяха видели твърде много.
— Добре ли си? — попитах.
— Май вече съм прекалено стар за работата — отвърна. — Точно за това си мислех в момента. Новата задача изобщо не я чакам с нетърпение — за първи път ми се случва. — Чак тогава ме погледна по-внимателно. — Ами, ти добре ли си? — попита.
Не бях споделила с никого какво ме терзае от месеци, но с теб се чувствах в безопасност. Освен това ти не беше част от тесния ми приятелски и роднински кръг; нямаше как да се изпуснеш пред някого. Нямаше опасност нашият личен живот с Дарън да стане тема за клюки в предучилищната забавачка.
— Мисля, че Дарън ми изневерява — прошепнах. Опитах да овладея сълзите, но не успях. Ти ме притисна до гърдите си. Нищо не каза, просто ме държеше в прегръдките си. После ме целуна по челото.
— Ако е истина, значи е идиот — каза най-сетне. — И не те заслужава. Ти си умна и сексапилна жена, най-изумителната, която познавам.
Ръката ти продължи да ме прегръща през раменете, докато поръчвахме: аз — ябълково мартини, а ти — уиски, в името на доброто старо време. Облегнах се на теб, докато отпивахме. После поръчахме по още едно. Усещането за тялото ти до моето ми действаше толкова добре. Спомних си какво сънувах, като бях болна — как двамата приготвяме гофрети, облечени в коледни пижами. Запитах се какво ли би било да се прибирам при теб всяка вечер, а там да ме посреща съчувствие, сила, разбиране.
Мисълта ми взе да се замъглява.
— Имам нужда от храна — казах. — Не съм свикнала да пия толкова много и така бързо.
Поръчахме си хапки панирана моцарела и плато с кубински минисандвичи. С години не бях яла такива неща, но сега им се нахвърлих с надеждата да попият алкохола. Въпреки това се наложи да се опра на теб, когато станах да отида до тоалетната.
— Добре ли си? — попита ти за втори път този следобед и сложи силната си длан върху гърба ми.
— От месеци не съм се чувствала толкова добре — отвърнах. В тоалетната продължих да си мисля какво е чувството да ме държиш в прегръдките си, колко отчуждени бяхме с Дарън и колко болка се е натрупала в мен през последните няколко месеца. Копнеех за близостта, която почувствах в прегръдката ти. Затворих очи и си представих устните ти върху моите. Топлината и настойчивостта им, техния вкус. Представих си как ти се отдавам изцяло, също като едно време — как преставам да се контролирам и оставям всичко в твоите ръце. Исках пак да се случи. Имах нужда от това. Толкова се бях старала да удържа положението, да се владея, но сега бях разбита. Имах нужда някой да поеме юздите. Имах нуждатида поемеш юздите.
Като се върнах на нашия диван, ти вече беше платил сметката.
— Искаш ли да се поразходим в парка? — попита. — Може да си купим вода от бакалията отсреща.
— Добре звучи — казах и ти протегнах ръка. Ти я хвана и стана от мястото си. В мига, в който кожата ми се допря до твоята, през нас сякаш мина ток. Ти ме погледна и погледите ни се вплетоха. Дишането ми се забави, несъзнателно напасвайки се с твоето. Ти пристъпи още по-близо до мен.
— Гейб… — пророних. Ти пусна ръката ми.