— Ще дойдеш ли с мен тази вечер, Луси? — попита, докато прибираше един немирен кичур зад ухото ми. — Не искам да се прибирам сам.
Видях в очите ти печал, самота. И ми се прииска да ти донеса облекчение, да стана мехлем за теб, превръзка за раните ти, противоотрова. Винаги съм искала всичко за теб да е наред. И все още е така. Това е моята ахилесова пета. Или по-скоро наровите семена, които все ме теглят обратно назад, също като Персефона[9].
Поднесох пръстите ти към устните си и ги целунах.
— Да — отвърнах, — ще дойда.
VII
ПО-КЪСНО ЛЕЖАХМЕ В ТВОЕТО ЛЕГЛО с тела, осветени единствено от светлините на града, които се промъкваха през щорите. Сгушени като лъжички един в друг, ти беше зад мен, ръката ти ме обгръщаше, а дланта ти почиваше върху голия ми корем. Чувствахме се изтощени, утолени и все още малко пияни.
— Искам да се махна от тая работа — прошепна, сякаш тъмнината ти помагаше да го кажеш гласно.
— Хубаво — промълвих сънливо в отговор. — Махни се от тая работа.
Ти прокара пръст по гънката под гърдите ми.
— Искам да направя нещо значимо — каза и аз усетих топлия ти дъх върху тила си. — Точно за каквото ти говореше.
— Ъхъ — отвърнах полузаспала.
— Тогава обаче не го схванах.
— Кое? — промърморих.
— Не става въпрос да откриеш само красотата — каза и думите ти изведнъж ме разсъниха. — Искам да заснема всичко — Щастието, тъгата, радостта, разрухата. Искам да разказвам истории през обектива на фотоапарата си. Ти ме разбираш, нали, Луси? Стефани не успя. Ти обаче беше там. И знаеш как онова променя възгледите ти за света.
Преобърнах се, за да съм с лице към теб и нежно те целунах.
— Естествено че разбирам — прошепнах малко преди сънят съвсем да ме погълне.
Но всъщност не разбирах точно какъв смисъл влагаш в тези думи, нито колко далеч ще те отведе това. Щеше да те доведе дотук, до този момент. Онази нощ бях пияна, уморена и най-сетне в твоите прегръдки, точно както си го бях мечтала толкова пъти. В онзи момент бих се съгласила с всичко, което кажеш.
VIII
ТИ, РАЗБИРА СЕ, НАПУСНА РАБОТА И СЕ ЗАПИСА на курс по фотография. Двамата продължихме да се виждаме и колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-силна ставаше нашата физическа връзка — в прегръдките на другия намирахме утеха, надежда, сила. Нахвърляхме се жадно един на друг в тоалетните на ресторантите и се разсъбличахме трескаво, защото не можехме да чакаме да се приберем. Натискахме се по кьошетата на сградите, а тухлите се впиваха в телата ни, докато устните се сливаха. Правехме си пикници в парка, запасени с бутилки от ябълков сок, които пълнехме с вино, а после лежахме по гръб, вдишвайки миризмата на пръст, аромата на окосена трева и уханието на другия.
— Ще ми се да науча нещо повече за баща ти — казах веднъж, няколко месеца след като се бяхме събрали отново; вече бях готова съзнателно да премина границата, поемайки риска да предизвикам сътресение.
— Няма много за разказване — отвърна ти и се размърда, така че главата ми се озова върху гърдите ти, вместо върху ръката. Тонът ти все още беше безгрижен, но усетих как тялото ти се напрегна. — Той е задник.
— И защо? — продължих да настоявам и се преобърнах, така че да преметна ръка през корема ти, да те притисна към себе си. Понякога ме обземаше чувство, че никога няма да бъдем достатъчно близо един до друг. Искаше ми се да вляза под кожата ти, да се промъкна в мислите ти, за да разбера всичко за теб.
— Баща ми беше. непредсказуем — произнесе ти бавно, сякаш избра думата твърде внимателно. — Веднъж, когато бях вече достатъчно голям, защитих мама от него.
Надигнах глава от гърдите ти и те погледнах. Не бях сигурна какво да кажа, докъде да стигна с въпросите. Исках да разбера какво точно разбираш под „достатъчно голям". Четиригодишен? На десет? На тринайсет?
— О, Гейб! — Само това успях да измисля. Съжалявам, че не казах нещо повече.
— Двамата с майка ми се запознали в художествената академия. Тя разправяше, че бил чудесен скулптор, но аз така и не видях нито една от работите му. — Ти преглътна мъчително. — Натрошил ги всичките — до една — когато съм се родил. Искал да създава монументални творби, огромни инсталации. Но никой не пожелал да го финансира, никой не купувал неговото изкуство.
Ти се извърна да ме погледнеш.
— Давам си сметка колко му е било трудно. Представям си. — После поклати глава. — Той се предаде — каза. — Опита да отвори галерия. Но не го биваше много като бизнесмен. Нито като търговец. Постоянно беше гневен, избухлив. Аз не разбирах какво му е коствало да се предаде. Колко силно му е повлияло това. Веднъж се нахвърли с нож върху картина на мама — беше работила месеци наред върху това платно, — защото според него тя трябвало да рисува само залези. Мама плака, все едно беше наръгал нея, не картината. Малко след това той ни напусна.
9
Богиня от древногръцката митология, отвлечена от царя на подземното царство Хадес — той й дал да яде семена от нар, които завинаги я свързали с него. — Бел. прев.