— Страхотна идея — казах, стараейки се очите ми да останат сухи и да се усмихвам. — Много ми допада.
Той пак ме целуна, после отвори вратата и се провикна към децата.
— Мама вече знае тайната за новата ни къща! Кой иска да го отпразнуваме с пица за вечеря?
Едва ли бих могла да преглътна и хапка.
LXX
ПОНЕДЕЛНИК СУТРИН В РАБОТАТА ОПИТАХ ДА ИЗТРИЯ всичко от съзнанието си — теб, хотелската стая, Дарън, къщата на плажа — и да се съсредоточа върху новото предаване, което подготвях. То още си нямаше име, но идеята беше да каним известни музиканти, които да съчиняват песни, представящи на децата различните аспекти на държавното управление. Пилотният епизод беше посветен на монархията и вече преговаряхме с Елтън Джон да композира песните към него. Идеята за предаването всъщност дойде от нещо, което Вайълет ме попита на последните избори — за кого ще гласувам да стане принцеса.
Но така и не успях да си събера мислите — нито за разговора, който трябваше да проведа с мениджъра на Елтън Джон по телефона, нито за бележките си върху предложения сценарий. Имах нужда да поговоря с някого за случилото се — между теб и мен, между Дарън и мен — но толкова ме беше срам. Знаех, че брат ми ще продължи да ме обича въпреки всичко и че Кейт ще си остане най-добрата ми приятелка, но не исках да променят мнението си за мен, като разберат какво съм направила.
А те сигурно щяха да променят мнението си. На тяхно място вероятно и аз щях да го направя.
Джулия обаче щеше да ме разбере. Откакто двете видяхме изложбата ти, тя все ме пита за теб. И тъй като не е омъжена, едва ли щеше да е толкова потресена от постъпката ми като Кейт или Джейсън например. Така че й звъннах в работата.
— Ей! — възкликна тя още с вдигането на телефона. — Днес тъкмо мислех да ти се обаждам. Имам новини.
Изопнах жицата на телефона и погледнах през прозореца.
— Добри ли са?
— Страхотни — отвърна тя. — Тоя сутрин ги научих.
— Нова работа? — попитах. Последните няколко месеца Джулия си търсеше нова работа, но местата за арт директор бяха малко и рядко се овакантяваха, особено след като тя не искаше да напуска книгоиздаването за деца.
— Точно така. — Усетих как се усмихва в другия края на линията. — В момента разговаряш с най-новия арт директор на „Малка златна библиотека" в „Рандъм хаус". Започвам след три седмици!
— Поздравления! — възкликнах. — Това е направо фантастично! Вайълет много обича книгите от „Малка златна библиотека". Сигурно имаме двайсетина от тях.
— Тогава дай знак, ако иска още. Мога да измъкна няколко бройки от склада, като започна работа.
Джулия обсипваше децата ми с подаръци при всяка среща. Сигурно половината от книжките им бяха подарък от нея.
— Благодаря — казах. — Сигурна съм, че на Вайълет много ще й хареса.
— Ти май се обаждаше да ми кажеш нещо — продължи Джулия, — а аз превзех разговора.
— Нищо не си превзела — отвърнах. — Звъннах просто да те чуя.
Вече не можех да говоря. Даже на Джулия не бих могла да призная какво съм направила, как съм се заблуждавала напоследък, какво съм ти казала и на колко погрешен път съм била.
Определено не бих могла да й споделя, че дълбоко в себе си, независимо от всичко, аз все още искам да напусна Дарън и да бъда с теб.
Ти, единствен ти, Гейб, ме караше да се чувствам толкова жива. Дори не знам дали бих могла да го изразя с думи. Когато беше наблизо, светът изглеждаше по-голям и пълен с възможности. А аз се чувствах по-умна, по-секси, по-красива. Никой друг не ме вижда такава, каквато съм в твоите очи. Ти провиждаш дълбоко в душата ми и не искаш да ме промениш. Ти ме желаеш точнозаради това.Дарън ме искавъпреки това. Според мен това е най-точният начин да го опиша. Впрегнах цялото си самообладание, за да не се поддам на желанието да ти се обадя, да бъда с теб. Никога не бих си простила, ако нараня децата си. Дори да се наложи заради това да пожертвам собствените си чувства.
LXXI
ЦЯЛАТА СЕДМИЦА СЛЕД НАШАТА СРЕЩА опитвах да те прогоня от мислите си, но събитията между Израел и Газа пълнеха новинарските емисии и интернет пространството. „Той е там!", повтаряше Вселената. „Мисли за него!" Проверявах кой е авторът на всяка снимка, търсейки името ти. Открих го под една приковаваща фотография. Пет жени, всичките със забрадки, виеха от отчаяние. Едната протягаше ръка сякаш да стигне нещо, което оставаше извън кадъра. Прочетох, че снимката е направена на погребението на убито палестинско момче. Така разбрах, че си напуснал Йерусалим и си в Газа.
Няколко седмици по-късно медиите започнаха да наричат този конфликт истинска война. Стоях като прикована пред телевизора, ужасявайки се, че сраженията ще започнат пред очите ми, докато гледам. Имаше толкова много деца — някои приличаха на първокласници като Вайълет, други може да бяха в предучилищна забавачка като Лиъм. Гледах интервю на журналист с местна жена, която обясняваше, че не позволява на трите си деца да спят в една и съща стая — ако върху къщата падне бомба, да не убие и трите наведнъж. После видях семейства, които вече изобщо нямаха покрив.