— Искаш ли да гледаме „От местопрестъплението: Ню Йорк"? — попита Дарън и се настани на дивана до мен, докато следях новините.
— Да — отвърнах и смених канала. Но не бях способна да проследя сюжета. Съзнанието ми — и сърцето — бяха все още в Газа.
LXXII
БЯХ НА РАБОТА, КОГАТО СЕ ОБАДИ.
— Гейб — казах.
— Повече не мога да правя това — започна ти. — Връщам се у дома.
Сърцето ми запрепуска в гърдите.
— Какво става? — попитах.
— Никога преди не съм виждал подобно нещо — отговори. — Тия жени, тия деца. — Гласът ти секна насред думата. — Непрекъснато мисля за нас. За онова в „Уоруик". Сгреших, като поисках да дойдеш с мен в Йерусалим. Трябваше да ти предложа аз да остана в Ню Йорк. Дарън още ли е с оная Линда? Говори ли с него?
Дъхът ми секна. Точно това желаех — на такова предложение се надявах. Но сега то вече нямаше смисъл. Застинах.
— Вършиш страхотна работа там, Гейб. Видях снимката ти на първа страница на „Ню Йорк таймс". Показваш на света какво се случва. Това е осъществената ти мечта.
Чух те как си пое дъх на пресекулки.
— Въобразявах си, че мога реално да променя нещо, но. това са само снимки, Луче. Те нищо не променят. Светът си остава гадно място. А сега. това вече ми се вижда непосилна жертва. Ти ми липсваш. През цялото време мисля за теб.
— И ти ми липсваш — казах. — Но, Гейб, ако се върнеш… Не мога да обещая. Не се връщай само заради мен, Гейб. Не ме принуждавай да избирам. Дарън не ми е изневерявал. Той. той ми купи къща. Същата, в която се запознахме. Линда се оказа агент на недвижими имоти. — Сърцето ми се късаше, като го казвах, но знаех, че постъпвам правилно — заради децата, заради моя живот. Трябваше да поема своята отговорност, да се концентрирам върху брака си, да запазя семейството си цяло.
Слушах как вдишваш, издишваш, вдишваш и чаках твоя отговор.
— Това ли е желанието ти, Луси? — пророни тихо. — Така всичко ли ще бъде наред?
Стиснах очи.
— Не — отвърнах. — Няма да бъде наред. Но все пак е някакво начало. Казах ти, че няма да изоставя децата. Няма да разбия семейството си.
Представих си болката, изписана на лицето ти — знаех, че я има. Опитах да бронирам сърцето си срещу нея.
— Аз въпреки всичко ще се върна — каза ти, гласът ти преливаше от емоции. — Мисля да го направя заради самиясебе си.Ще подам оставка. Надявам се до края на лятото да съм вече у дома. И. няма да очаквам нищо от теб. Но животът е толкова кратък, Луси. Искам ти да си щастлива. Искам и двамата да сме щастливи.
Не знаех какво да отговоря, защото аз също исках ние с теб да сме щастливи. Просто не виждах начин как да стане.
— Добре — казах. — А дотогава се пази. Ще. поговорим, като се върнеш.
— Обичам те, Луси — каза ти.
Не можех да оставя думите ти прост о да увиснат във въздуха, не и щом изпитвах същото.
— И аз теб — прошепнах и сълзи напълниха очите ми. — И аз те обичам, Гейб. — Обичах те, обичам те, винаги ще те обичам. В онзи момент го осъзнах. Обичах и Дарън, но това между теб и мен беше нещо различно. Ако не те бях срещнала, Дарън сигурно щеше да ми е напълно достатъчен. Аз обаче бях отхапала от забранения плод. Яла бях от дървото на познанието. И бях разбрала, че може да има много повече.
Знаех, че трябва да забравя, да не мисля какво би могло да бъде. Защото едно „харесвам повече Гейб" не изглеждаше приемливо основание да разруша брака си с добър и щедър човек. Не изглеждаше приемливо основание да го причиня на децата си.
Този ден си освободих следобеда. Прибрах се вкъщи и заспах на дивана с „Любовникът на лейди Чатърли" в ръце.
LXXIII
ИМА НЕЩА, КОИТО ЗНАЕМ, БЕЗ ДА ГИ ОСЪЗНАВАМЕ.
Трябваше да го разбера още когато заспах в леглото на Лиъм в осем и половина вечерта, както му четях „Дадеш ли курабийка на мишлето".
Трябваше да го разбера, когато цикълът ми закъсня с пет дни, после с десет.
Аз обаче не си давах сметка, докато не се събудих с усещането, че ще повърна, преди да стигна до банята. И посегнах към кошчето за боклук край нощната си масичка.
— Боже — възкликна Дарън и подскочи в леглото. — Болна ли си?
Изтрих устата си с ръка, докато мозъкът ми бързо подреждаше всички парченца от пъзела.