— Добре — отвърнах. Ако заминех още на следващия ден, това щеше да ми осигури три дни в Йерусалим. Щеше ми се да имам повече време с теб, но ако исках да запазя брака си, трябваше да направя компромис. А Дарън се оказа наистина добър човек — колкото и да беше разстроен, все пак се съгласи. Затова ми беше толкова трудно. Колко по-лесно щеше да е, ако Дарън беше задник.
Така че резервирах място и билет за връщане в неделя сутрин. Събрах си багажа. После звъннах на Кейт да й кажа какво става.
След всичко онова, което се случи между теб и мен, не можех да повярвам докъде ни доведе животът.
LXXV
КАЧИХ СЕ НА САМОЛЕТА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ пътници от първа класа; оказа се, че мястото ми е до една по-възрастна от мен ортодоксална еврейка. Главата й беше покрита с шарена копринена забрадка, вързана отзад на врата. Усмихна ми се, когато седнах до нея.
Отвърнах на усмивката й. Стараех се да дишам бавно, за да потисна пристъпите на гадене и да игнорирам соления вкус в гърлото. Това обаче не помогна. Докато останалите пътници заемаха местата си, аз стоях на колене в тоалетната на самолета и повръщах. „Моля те, нека не продължава така през целия полет", казах на глас, докато си бършех уста с длан.
— Вие добре? — попита със силен акцент съседката ми по място, когато се върнах. Сигурно съм била пребледняла.
— Бременна съм — казах, слагайки ръка върху корема. — Бебе — добавих. Не знаех доколко знае английски.
Тя кимна и взе да рови из чантата си. После ми подаде пликче бонбони с надпис на иврит.
— Това помага — каза. — Ям ги в самолета. Поднесох ги към носа си и вдишах.
— Това джинджифил ли е? — попитах. Тя сви рамене. Явно не знаеше думата.
— Помага.
Реших, че няма какво да губя, развих едно бонбонче и го лапнах. Малко след като го засмуках, наистина се почувствах по-добре.
— Благодаря — казах.
— Аз имам пет — отвърна тя, сочейки към корема ми. — Всеки път се гади.
— Това ми е трето — уточних.
— Вие сте еврейка? — попита тя, сигурно се чудеше защо съм тръгнала бременна за Израел, когато там се води война.
— Не — отвърнах.
— Вашият… — Тя затърси думата. — Мъж вYisroel?Приветствах избора на „мъж" вместо „съпруг".
— Да — отвърнах. — Той е журналист. В болница е. Ранен е тежко в Газа.
Докато го казвах, очите ми се насълзиха. Освен с Кейт и Дарън с никого другиго не бях говорила за теб, за това какво ти се е случило.
В следващия момент жената вече ме прегръщаше и нареждаше нещо на иврит или идиш — език, който не разбирах, но въпреки това намирах за много успокояващ. Неудобно ми е да си призная, но плаках на рамото й и я оставих да ме гали по косата. Дори след като най-накрая успях да се съвзема, тя продължи да държи ръката ми. Все ме потупваше по рамото, докато сервираха храната, сякаш ми казваше без думи: „Всичко ще бъде наред".
Когато се събудих след няколко часа, установих, че съм завита с едно от одеялата на аеролиниите.
— Благодаря — обърнах се към нея.
— Бог има план — отвърна тя. — Детето винаги е благословия.
Не знам дали вярвах на онова, което тя ми каза. Никак не ми хареса идеята, че Бог има точно такъв план за теб. Освен това се сещах за много случаи, в които детето не е никаква благословия. Но нейната вяра и тихата й сила ми помогнаха. Имаше нещо утешително в това да вярваме, че сме само актьори на една голяма сцена и изпълняваме сюжети, режисирани от някой друг.
Това Божи план ли е, Гейб? Има ли изобщо Бог?
LXXVI
КАЦНАХМЕ В ТЕЛ АВИВ ТОЧНО ПО РАЗПИСАНИЕ. Успокоих Дарън, че съм добре, и взех такси право за болницата. Чувствах се странно, че не мога да ти изпратя есемес. Нито да ти звънна, че съм кацнала, пътувам към теб и да попитам в коя стая си. Вече нямаше на кого да се обадя. Нямаше с кого да поговоря. Само аз бях — и бебето.
— Радвам се, че си с мен — прошепнах на корема си. Не се чувствах толкова самотна, щом знаех, че има и друго живо същество, с което да преминем заедно през всичко.
В БОЛНИЦАТА ИМАШЕ ДВАМА ДУШИ ОХРАНА, които претърсваха багажа на всеки посетител.
— Трябва да стигна до болничното отделение — обясних трескаво, подавайки чантата си, без дори да съобразя дали изобщо говорят английски.
— Информацията е ето там. Те ще ви упътят — каза единият, когато минах през металния детектор и си взех чантата обратно. После посочи към гишето зад себе си.
Втурнах се възможно най-бързо към информацията, мъкнейки куфара на колелца след себе си.