— Моля — казах задъхано, като наближих, — трябва да намеря стаята на един пациент — Гейбриъл Самсън. — Жената зад гишето трябва да е забелязала колко съсипана изглеждам. Полетът, продължил десет часа и половина, и часовата разлика никак не ми помагаха. Обзалагам се, че очите ми са били кървясали, а косата и дрехите — смачкани. Тя тутакси откри името ти в компютъра.
— Осми етаж — каза. — Интензивното отделение. Стая 802. -После ми посочи асансьорите.
Натиснах бутона за осмия етаж и опитах да си спомня на кой етаж беше стаята ти в хотел „Уоруик". Затворих очи и си представих как натискаш бутона. Дали беше 6? Или 5? По бузата ми се търкулна сълза. Чак тогава осъзнах, че ако ти умреш, аз ще остана единственият пазител на нашите спомени. Ще бъда единственият човек на земята, който ги е преживял. Значи трябваше да се постарая повече. Не биваше да пропускам детайлите.
Асансьорът иззвънтя и вратата се отвори. Приближих дежурната сестра зад гишето и казах, че идвам да те видя. Тя кимна и ми предложи да седна. Каза, че скоро ще дойде някой лекар. После вдигна телефона и започна да говори бързо на иврит.
— Момент, моля — прекъснах я. — Аз искам да видя Гейб. Мога ли да го видя още сега?
Тя покри с ръка слушалката.
— Съвсем скоро — каза. — Но първо, лекарите искат да поговорят с вас.
Помъкнах куфара и огромната си пътна чанта към един сив стол с учрежденски вид и седнах. Затворих очи и опитах да си припомня първия път, когато те видях. С бяла тениска ли беше, или със сива? Тя имаше ли джобче? А емблема отляво? Обаче деколтето беше У-образно, това го помня със сигурност.
Някой се прокашля до мен и аз отворих очи.
— Госпожо Максуел? — попита мъжът. Носеше бяла престилка. Напомни ми на Джейсън.
Кимнах и се изправих.
— Аз съм Луси Максуел — казах и протегнах ръка. Той се ръкува с мен.
— Казвам се Йоав Шамир — представи се. — Лекуващ невролог съм на господин Самсън. — Английският му беше почти съвършен, само дето гълташе буквата „р".
— Благодаря Ви, че се грижите за него — казах.
Двете жени, които стояха малко по-назад от д-р Шамир, пристъпиха напред.
— Аз съм Дафна Мизрахи — представи се по-високата, нейният акцент беше по-доловим. — И съм лекар в интензивното.
Ръкувах се и с нея.
— Приятно ми е — казах глупаво.
После се представи и другата жена. Не беше с престилка. Носеше ярка лятна рокля. Върху раменете й имаше наметнат шал.
— Аз съм Шошана. Шошана Бен Ами — каза. — Социален работник съм тук. Запазих стая за нас, четиримата — ще вървим ли? — Звучеше като британка. Зачудих се дали е отраснала в Англия и наскоро се е преселила в Израел, или пък някой от родителите й е британец и е отгледана в двуезично семейство.
— Добре — казах и ги последвах. Заради полета, часовата разлика и сюрреалистичната ситуация имах чувството, че се рея над земята, все едно всичко се случва насън, където звуците достигаха до мен като през стена от памук.
— Знаете ли какво се е случило — попита д-р Мизрахи, когато четиримата седнахме в една малка тиха стая. Вътре имаше маса, няколко стола и телефон.
— Приблизително — отвърнах и пуснах чантата си до краката.
— Искате ли да научите подробности — попита тя. — Нося картона на пациента.
Обикновено искам да знам всичко в детайли. Колкото по-добре съм информирана, толкова по-успешно мога да контролирам нещата. Този път обаче отказах.
— Просто искам да го видя — казах. Тя кимна.
— И това ще стане съвсем скоро, но първо, искаме да Ви въведем в ситуацията.
Д-р Шамир беше седнал насреща ми.
— Както знаете — започна той, — приятелят Ви има значителни мозъчни травми. Искате ли да Ви запозная с резултатите от изследванията?
Поех си дълбоко въздух.
— Искам да знам единствено какви са шансовете му да се оправи — казах. — И колко време ще отнеме.
Те двамата се спогледаха.
— Засегната е долната част на мозъка му — каза д-р Шамир. — Тя регулира основни жизнени функции.
— Преглъщането, дишането — уточни д-р Мизрахи.
— Това възстановимо ли е? — попитах. В душата ми запърха хвърковата надежда. Тя „пее свойта песничка без думи"[53]Ти посещаваше ли този курс в Колумбийския? Лекциите върху творчеството на Дикинсън? Не си те спомням. А така ми се ще да можех да си спомня.
Лекарите отново се спогледаха. Този път заговори д-р Мизрахи.
— Двамата с д-р Шамир поотделно проведохме тестовете за доказване на мозъчна смърт — каза тя. — Мозъкът на Вашия приятел. не функционира.
— Но не може ли да се възстанови? — попитах. — Като счупен крак например, или болно гърло? Няма ли как да се оправи? — Докато пътувах с таксито през Тел Авив, си представях как чуваш гласа ми и се събуждаш. Представях си те оздравял и щастлив в прегръдките ми.