LXXVII
НА ВЛИЗАНЕ В БОЛНИЧНАТА ТИ СТАЯ СЕ НАЛОЖИ да се подпра на рамката на вратата. Гаденето се обади пак и трябваше някак да го преборя.
В гърлото ти беше пъхнат маркучът на системата за командно дишане. Устните ти около него бяха сухи и напукани. Главата беше бинтована, а меките тъкани под очите имаха тъмнолилав цвят. Някой беше сложил шина на лявата ти ръка — от лакътя до китката. Навсякъде около теб имаше тръбички и пиукаща апаратура. Но това пак си беше ти. Там, пред очите ми. Гърдите ти ту се надигаха, ту се спускаха. И беше жив. Съзнавах какво ми казаха лекарите току-що, но цялото ми същество го отхвърляше.
— Гейб — издишах. В стаята дъхаше на метал и медикаменти, някаква смесица между антисептици, пот и кръв. Коленичих край болничното легло и те хванах за ръката. Пръстите ти бяха успокояващо топли. Приближих ги към лицето си, копнеейки да прокараш пръст по устните ми, да чуя гласа ти.
Спомних си последния ни разговор и как си казахме, че се обичаме. Когато те помолих да останеш в Йерусалим и да не ме принуждаваш да избирам.
— Вземам си думите назад — промълвих. — Не го казах от сърце. Ти само се върни. Върни се, Гейб. Моля те. Не ме изоставяй.
Нищо не последва. Ти не помръдна. Никакво потрепване, дори на клепачите.
От гърдите ми се изтръгна ридание, заредиха се още, които не бях способна да овладея. Нещо ме душеше. Гърдите ме боляха. Цялото ми тяло се тресеше. Повалих се на пода.
Нямам представа кога е влязла в стаята, но Шошана изведнъж се появи до мен, сложила ръка върху рамото ми.
— Госпожо Максуел — повика ме. — Луси.
Погледнах първо нея, вместо теб. Опитах да овладея риданията, които разтърсваха цялото ми тяло. Тя ми помогна да се изправя.
— Елате да се поразходим — каза. — Има ли някой, когото бихте искали да повикам, за да е с Вас?
Поклатих глава.
— Няма — отвърнах задавено. Мислех си за Кейт — бих могла да я помоля да вземе нощния полет. Тя щеше да го направи, стига да поискам. Поех си дъх на пресекулки.
— Всичко ще бъде наред — каза ми Шошана, докато ме извеждаше от стаята ти и ме подкрепяше по коридора. — Времето за посещения е към края си. Защо не опитате да си починете. Не се налага да вземете решение днес.
— Добре — отвърнах с треперещ глас; цялата се люлеех.
— Искате ли кола, която да Ви откара до хотела? Или до жилището на господин Самсън? — попита Шошана.
Вече бях запазила стая в хотел, но се сетих за ключовете от твоя апартамент в найлоновата торбичка. Имах и адреса, който записа в телефона ми още докато бяхме в леглото. Предпочитах да отида там.
— Кола — отвърнах. — Би било чудесно.
Шошана кимна и след няколко минути се върна с куфара ми.
— Елате да Ви покажа шофьора. — Тя ми подаде визитка. — Обикновено не го давам, но това е домашният ми телефон. Моля да се обадите, ако имате нужда от нещо. Отзад съм добавила и номера на мобилния си.
— Благодаря — казах, прибирайки визитката в чантата си.
Тя отново взе куфара ми и аз я последвах през въртящите се врати към паркинга. Една мисъл мина светкавично през главата ми и изчезна бързо, както се беше появила: ако съдбата е решила така да изпълни желанието ми да не се налага да избирам между теб и Дарън, тогава и аз не искам да оставам повече на този свят.
Какво ще кажеш, Гейб? Твое ли беше решението да отидеш в Газа? Ти ли избра кога да снимаш, къде и как да го направиш? Твоите решения ли те доведоха дотук? Или така е било писано? Такъв край ли ти е бил орисан? На такъв край ли сме били обречени с теб? Аз имам мнение по тоя въпрос, но бих искала да чуя твоето.
LXXVIII
ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИТО СЕ ВПУСНА ПО КРИВИ УЛИЧКИ, опитвайки да превърне пътуването в кратка екскурзоводска обиколка. Идвах за първи път в Израел и сигурно трябваше да обърна повече внимание на това място, да оценя неговите забележителности, но всичко ми беше като в мъгла. Пред очите ми постоянно беше ти в онова болнично легло. И как д-р Шамир казва: „Мозъкът на господин Самсън е мъртъв". „Не мисли за това — казвах си. — Фокусирай се върху онова, което правиш в момента. Бъди силна. Мисли си за неговото жилище." Дали ще ми се види познато? Дали ще се почувствам като у дома си? Дали ще открия нещо, което не съм знаела за теб — или не съм искала да знам? За миг се запитах дали все пак не е по-добре да отида на хотел, но вече пътувахме към жилището ти. Освен това, ако трябва да съм честна, исках да видя къде живееш. Исках да се заобиколя с всичко твое.
— А, Рехавия — каза шофьорът на таксито като му дадох адреса. — Много хубаво.
Прав беше. Кварталът се оказа прекрасен — спокоен и гостоприемен. Опитах да се концентрирам върху сградите, покрай които минавахме, вместо да мисля за онова, което току-що чух и видях в болницата. Питах се какво ли щеше да е, ако тогава бях казала: „Да, идвам в Йерусалим с теб". Дали щях да пазарувам по тия сергии. Или да пия кафе в това малко магазинче? Дали щеше да ни е хубаво заедно, или всичко щеше да бъде опорочено? Въпреки замъгленото съзнание и изтръпването, ме заболя за Вайълет и Лиъм. Разделихме се преди по-малко от ден, а те вече ми липсваха. Искаше ми се да ги прегърна, да почувствам топлината на малките им телца; ръчичките им, обвити около врата ми. Никога не бих могла да ги изоставя.