— Ще видя какво може да се направи — отвърна д-р Мизрахи.
После един мъж с мили очи и дълга къдрава коса, прибрана на конска опашка, ми взе кръв и обеща да прати резултатите от теста веднага щом станат готови. След това дойдохме тук, при теб.
И ЕТО НИ СЕГА ТУК, ГЕЙБ. Успях да се овладея, когато влязох в болничната ти стая тая сутрин. Не рухнах. И още се държа. Силна съм. Заради теб. Заради бебето. Представям си, че това е работа, която мен чака. И правя всичко по силите си.
Дежурната сестра, която заварихме в стаята, каза, че е възможно да ме чуваш. Знам мнението на д-р Шамир за твоя мозък, но сестрата препоръча все пак да ти говоря от време на време. Така направих. И продължавам.
Разказах ти нашата история. Зададох ти въпроси, на които никога няма да отговориш. Казах ти за бебето. Детето, което може би е наше. Или не е.
Не знам кое е по-зле — да е наше, или да не е.
Сега държа ръката ти. Усещаш ли пръстите ми, преплетени с твоите?
Лекарите изобщо не е трябвало да те включват към тая апаратура, но никой не е знаел и ето те сега тук — няма как да спрат системите, освен ако аз не им кажа. Много се старая да не ти се ядосам. Не, наистина, Гейб, как може да ме поставиш в това положение?! Как може да искаш от мен да те убия?! Помисли ли изобщо какво ще ми коства вземането на подобно решение? Ще трябва да живея с тази мисъл чак до края, Гейб. Вече знам, че стореното ще ме преследва в сънищата ми отново и отново. Ще усещам допира на колосаните чаршафи, ще чувам равномерното ти командно дишане.
Как мислиш, дали е добре да легна до теб? Ще внимавам. Няма да докосна нито една от тия тръбички. Няма да засегна счупената ти ръка. Просто… искам още веднъж да те прегърна. Толкова ми е хубаво с глава на гърдите ти. Толкова на място се чувствам. Винаги е било така.
Ти ме оформи като човек. Знаеше ли го? Ти и 11 септември. Резултатът е личността, която съм сега; житейските избори, които съм направила. Всичко това е благодарение на теб. Благодарение на случилото се в онзи ден.
Може ли да те целуна по бузата? Просто искам отново да те почувствам с устни.
Но каквото и да правя, това няма да те върне, нали?
Ще трябва да приема този факт.
LXXX
Сине мой,
не знам кога ще ти дам това писмо и дали изобщо някога ще го направя. Може би като навършиш осемнайсет. Или като се дипломираш в колежа. А може да го съхранявам в сейф, за да го отвориш след смъртта ми. Но може и да пораснеш с ясното съзнание за онова, което се е случило. Нищо чудно тази тайна да се окаже твърде непосилна, за да я опазя.
Имам нужда да разкажа на някого какво се случи през последните два дни — най-тежките дни в живота ми досега — и съм толкова благодарна, че в този момент беше с мен, част от мен. Като бях бременна със сестра ти, прочетох една статия за пренаталното съзнание — онова, което предшества раждането. Много е възможно някъде дълбоко в твоето съзнание да се таи собственият ти спомен за случилото се. Ако не е така обаче, ще споделя с теб моите спомени. Защото тия последни два дни трябва да се помнят.
Вчера разбрах кой е баща ти. А тази сутрин го убих. Седях до него, когато това се случваше. Главата му беше положена върху рамото ми. Устните ми бяха притиснати в косата му.
Неговият лекуващ лекар, д-р Мизрахи, влезе и попита дали съм готова.
Опитах да отговоря с думи. Не успях. Затова само кимнах.
— Постъпвате правилно — каза ми тя.
Баща ти се намираше в мозъчна смърт. Причинена от експлозия в Газа. Никога нямаше да се оправи. С д-р Мизрахи бяхме обсъждали това неведнъж. Той нямаше никакъв шанс да се възстанови.
Кимнах отново. Знаех, че постъпвам правилно, но пак ми беше страшно трудно. Толкова трудно, почти непосилно.
Д-р Мизрахи ме гледа мълчаливо известно време; виждах съчувствието в погледа й. Доволна бях, че именно тя ще го направи, не някой друг — толкова беше мила с мен и с татко ти.
— Moжe да го прегърнете — каза.
Притиснах го до ceбe cu, обвих ръце около него и допрях глава до неговата.
— Така добре ли е? — попитах.
Тя кимна.
Затворих очи и притиснах устни в косата му. Не бях способна да гледам как изключва системата за командно дишане. Апаратурата около мен взе да пищи панически, също като сърцето ми — тревожният звън преля в продължителен вой. Отворих очи и наблюдавах как д-р Мизрахи заглуши машината, докато по екрана й се точеше безкрайна права линия. Последва едно дълго пресекливо вдишване, после — нищо.