Абсолютно нищо.
Баща ти се беше отишъл.
Сълзи замъглиха очите ми. Каех се пред него. Отново и отново. Мразех се за онова, което бях принудена да направя.
— Прости ми — шепнех. — Прости. Прости. Прости.
Двамата с баща ти от години разговаряхме за съдбата, противопоставена на свободната воля; за провидението, противопоставено на съзнателния избор на човека. Сега вече мисля, че имам отговора. Това беше моят избор. Направих го преди много време. И неговият. Ние двамата се избрахме един друг.
В момента двамата с теб се намираме в жилището на баща ти. Заобиколени сме от него, въпреки че него вече го няма. Той е навсякъде около нас — в златистата светлина, която нахлува през прозорците на спалнята по изгрев; в аленото и полунощно синьото на персийската черга на пода; в ароматните зърна на кафето, складирано в кухнята — кафе, което така и не успях да опитам. Някога, по-нататък обаче, ние с теб ще го изпием — в негова памет.
Ако четеш това, когато вече не съм на този свят, потърси информация за баща си: Гейбриъл Самсън. Проучи изложбата, която направи в галерията „Йозеф Ландс“, Челси, през 2012 година. Надявам се чрез фотографиите му да разбереш колко дълбоко беше проникнат той от света около него — и колко дълбоко проникнати един на друг бяхме двамата. Баща ти беше художник — великолепен, чувствителен, прекрасен художник, който с всяка своя фотография опитваше да направи света по-добър. Искаше да разказва истории, които минават отвъд границите, отвъд ограниченията, отвъд расите и религиите. И го направи. Но заплати с живота си.
Той не беше съвършен. Трябва да знаеш това. Нито пък аз съм съвършена. Понякога той беше егоист, егоцентричен, зачитащ единствено себе си, до арогантност дори. Смяташе, че е въпрос на благородство да жертваш определени неща.
Той така и не разбра за теб. А трябваше да му кажа. Може би тогава нещата щяха да са различни. Мога само да допускам, че ако знаеше за теб, психичната му нагласа щеше да е различна и нямаше така охотно да се хвърли в тоя сблъсък, нямаше да попадне насред сражението. Не мога да си представя, че би пожертвал своето бъдеще с теб. Но не е изключено това да не беше променило нищо. Може би всичко пак щеше да си остане същото.
Ти си заченат в любов — държа да го знаеш. Независимо какво предстои, независимо какво ще се случи, като завърша това писмо, или как ще изглежда животът ни, когато го четеш, независимо на кого си казвал „татко“ — искам да знаеш колко много обичах баща ти. Това беше страст, която преодоля времето, пространството и логиката. Дано и ти откриеш такава любов — всепоглъщаща и могъща, която те кара да се чувстваш малко нещо луд. И ако откриеш такава любов, не я изпускай. Дръж я здраво. Знай, че когато се отдадеш на любов като тази, сърцето ти няма как да не бъде наранено. То ще пострада. Но в същото време ще се чувстваш непобедим и безкраен.
Сега, когато него вече го няма, не знам дали някога пак ще се почувствам така. Дали някои отново ще ме накара да се чувствам толкова специална, желана, така единствена, както той го правеше. Така забелязана. Но въпреки това съм щастливка, че изобщо имах късмета да изпитам подобно нещо. И да имам теб.
Ти още не си се появил на бял свят, но аз вече те обичам, сине мой. И съм сигурна, че където и да е сега твоят баща, той също те обича.
БЛАГОДАРНОСТИ
Нахвърлих бележките върху онова, което по-късно щеше да се превърне в „Светлината, която изгубихме", през 2012 г. — тъкмо бях приключила връзка, която смятах за вечна. Следващите четири години работих върху романа през малкото свободно време, оставащо между крайните срокове за предаване на различни други книги. Оказа се, че тия четири години са били най-вълнуващите и бурни години в живота ми. През това време много разсъждавах върху любовта, загубата, съдбата, волевия избор, амбицията и разкаянието — и неведнъж се чувствах благодарна, че мога да създавам света на Луси, докато собственият ми свят ставаше все по-съкрушителен.
Толкова съм благодарна на приятелите и семейството си, които ме подкрепяха през четирите години в радости и скърби. Но, разпращайки благодарности на всички прекрасни хора в моя живот, искам специално да откроя онези, които спомогнаха разхвърляните ми бележки да се превърнат в роман. И така: благодарности на Ейми Юинг, която прочете първите двайсет и осем страници и каза да продължавам; на Мариана Беър, Ан Хелтцъл, Мари Руткоски и Елиът Шрефър — най-добрата писателска група на планетата, която изчете не една и две чернови на тази история — както обикновено — и ме окуражаваше и критикуваше по най-добрия възможен начин; на Талия Бенами и Лиза Каплан Монтанино, чието мнение — и множеството последвали разговори — бяха неоценими; на Сара Фогелман и Кимбърли Грант Грико, моята фокус-група от двама, чиито проникновени разсъждения за Луси като майка и съпруга придадоха окончателен вид на последните чернови на книгата. Благодаря на сестрите си, Алисън Мей и Сузи Сантополо, които споделиха своите експертни познания относно болничните и медицински въпроси; на леля ми Елън Франклин Силвър, която ми помогна с информация за телевизионното продуциране; на Атия и Конър Пауъл, които отговориха на въпросите ми относно репортажите от Газа; на Бари Лури Вестерберг заради историята с косата на Джеф, която била пратена за пране и защото после ми позволи да я включа леко изменена в книгата си. Милиони пъти благодаря на Ник Шифрин, с когото нахвърлихме сюжетния финал върху една коктейлна салфетка — той допринесе журналистическата кариера на Гейб да звучи достоверно, прецизира всички факти, свързани с Йерусалим, обходи Рехавия заедно с мен, препрочете и обсъди с мен поне по три пъти всяка сцена от тази книга, като ме караше да задълбавам все повече и предлагаше нови посоки, когато не знаех накъде да продължа. Ник, билетът за мюзикъла „Хамилтън" не дава дори най-бегла представа за това колко съм ти благодарна.