Една вечер пресичат Днепър, кубетата и цъфналите дръвчета на Киев се мержелеят пред тях, вятърът раздухва пепелищата, из уличките скитат групи от проститутки. Сядат в едно кафене, през две маси от някакъв пехотинец, не по-възрастен от Вернер. Пие кафе, чете вестник и има крайно учудено изражение. Изумено.
Вернер не откъсва погледа си от него. Нойман Едно се навежда и го сбутва:
— Знаеш ли защо гледа така?
Вернер клати глава.
— Няма клепачи. Измръзнали са. Лош късмет е изкарал, копелето.
Пощата не стига дотук. Вернер с месеци не е писал на сестра си.
Съобщенията
Окупационните власти нареждат по вратите на къщите да се закачат списъци с имената на обитателите. „Г-н Етиен Льоблан, 62 г. Г-ца Мари-Лор Льоблан, 15 г.“ Мари-Лор се измъчва от видения на богати трапези, сервирани върху дълги маси: плата с нарязано свинско филе, печени ябълки, фламбирани банани, ананаси с разбита сметана. Една дъжделива утрин през лятото на 1943-та тя отива до пекарната. Опашката се извива чак на улицата. Когато идва редът й, мадам Рюел улавя ръцете й и тихичко й казва:
— Нека да прочете и това.
Под хляба има сгънато листче хартия. Мари-Лор прибира хляба в раницата и стиска листчето в шепата си. Подава купона, прибира се право вкъщи и заключва вратата след себе си. Етиен се затътря надолу по стълбището.
— Какво пише, чичо?
— Пише: „Мосю Дроге желае да съобщи на дъщеря си в Сен Кулом, че се възстановява бързо.“
— Каза ми, че е важно.
— Какво ли значи?
Мари-Лор сваля раницата, бърка вътре и си отчупва парченце хляб. Казва:
— Сигурно значи, че господинът е добре и го съобщава на дъщеря си.
През следващите седмици се зареждат и други съобщения. Раждане в Сен Венсан. Умираща баба в Ла Мер. Мадам Жардение от Ла Рабине съобщава на сина си, че му прощава. Дали в тези бележки се крие някакъв таен смисъл — дали „Мосю Файу получи инфаркт и се спомина“ не означава „Взривете стрелките на гара Рен“ — Етиен не може да прецени. За него е важно, че хората сигурно слушат, че сигурно имат радиоприемници и вероятно искат да държат връзка помежду си. Самият той никога не напуска дома си, не общува с никого освен Мари-Лор, но по стечение на обстоятелствата е център и опорна точка на цяла информационна мрежа.
Включва микрофона и чете — първо числата, после съобщенията. Излъчва ги в пет различни обхвата, съобщава кога ще е следващото предаване и пуска малко музика. Всичко трае не повече от шест минути.
Твърде дълго. Опасно дълго.
И все пак не се появява никой. Двете звънчета кротуват. Не идва патрул, трополящ по стълбите, с намерение да им пръсне черепите.
Въпреки че ги знае наизуст, Мари-Лор често кара Етиен да чете писмата на татко й преди лягане. Ето и тази вечер, приседнал на леглото й:
„Днес видях дъб, преструващ се на кестен. Май се казва „кестенов дъб“.
„Виж в къщата на чичо си Етиен, в къщата. Ти си знаеш.“
— Какво според тебе значи „в къщата… в къщата“?
— Стига, Мари, сто пъти сме го мъдрували.
— Какво, мислиш, прави в момента папà?
— Спи, детето ми. Сигурен съм.
Тя се претъркулва на хълбок, той дърпа ръба на юргана над раменете й, духва свещта и остава загледан в мъничките покриви и комини на макета до леглото й. В съзнанието му оживява спомен: той и брат му в едно поле източно от града. Беше лятото, през което в Сен Мало се появиха светулки, баща им се оживи като дете, направи им кепчета с дълги дръжки, даде им по един буркан, вързан с тензух, в който да слагат животинките, и двамата, Етиен и Анри, хукнаха през високите треви; светулките мигаха под носа им и постоянно им убягваха; като че земята беше жарава и светулките бяха искри, вдигнати във въздуха от стъпките им.
Анри каза, че иска да залепи на прозореца си толкова светулки, че да се виждат от километри разстояние.
Ако и да е имало светулки това лято, те не се появиха на улица „Воборел“. Тук сега има само сенки и тишина. Тишината е плодът на окупацията: виси по клоните, капе от улуците. Мадам Гибо, майката на обущаря, вече не е в града. Както и възрастната мадам Бланшар. Толкова прозорци са тъмни! Сякаш градът се е превърнал в библиотека с книги на непознат език, къщите са като големи полици с нечетливи томове, всички лампи са изгасени.
Само там, горе на тавана, нещо работи. Една машина. Искра в нощта.
Откъм улицата се чува едва доловимо тракане на обувки, Етиен поглежда през жалузите на прозореца и шест етажа по-долу вижда духа на мадам Манек: изправена под лунната светлина. Протяга ръка и в дланта й едно по едно кацат врабчета, а тя търпеливо ги прибира на топло в палтото си.