— Никъде няма да ходим — отсича Етиен. — Имаме си задача тук. Ще се снабдим с медицински бележки; ако трябва — с рушвет.
По няколко часа дневно минават в спомени: избледнели картини от времето, преди да навърши шест, когато Париж беше нещо като огромна кухня, с пирамиди от зеле и моркови; пекарни, редуващи се със сладкарници. Риби, натрупани като тухли в рибарските дюкянчета; улеите за оттичане на водата — обсипани със сребърни люспи; с ята от алабастрови чайки, дебнещи за вътрешности. Всеки ъгъл на града преливаше от цветове: зеленото на праза, лъскавото лилаво на патладжаните.
Сега нейният свят е сив. Сиви лица, сива тишина и сив изнервящ страх, надвиснал над опашката за хляб в пекарната. Цвят припламва само за кратко, когато чичо й Етиен с пукащи колене се качва по стълбата на тавана и в ефира политат цифри, вестите на мадам Рюел, малко музика. Пет минути, в които таванът се взривява от пурпур, морскосиньо и златно, после радиото угасва, сивото нахлува отново и чичо й уморено слиза по стълбите.
Треска
Сигурно се дължи на развалена храна от някоя безименна украинска кухня или партизаните са отровили водата, а може би Вернер просто прекарва твърде много време навън, във влагата, със слушалките на главата. Разстройство и температура; всяко клякане из калта край опела е епичен акт; сякаш е нагърбен с мисията да се облекчи от името на цялото човечество. Минават часове, през които не е в състояние да направи друго, освен да седи с буза, подпряна на стената на фургона, търсейки хладина. После го втриса, силно и светкавично, и няма начин, по който да стопли тялото си; иска му се да скочи в пламъците.
Фолкхаймер му носи кафе, Нойман Две му предлага от хапчетата, които иначе пие за болки в кръста. Вернер отказва и двете, а 1943 се превръща в 1944. Не е писал на Юта вече почти година. Последното нейно писмо е отпреди шест месеца и започва със „Защо не пишеш?“.
Въпреки всичко през две-три седмици успява да засече нелегални предаватели. Трупа в опела безполезна съветска техника, с немарливи спойки, в кутии от нискокачествена стомана. Правено ден за ден. Как е възможно да воюваш с толкова нескопосана апаратура? Представят на Вернер Съпротивата като стройна организация от дисциплинирани, отлично подготвени и безмилостни главорези, следващи фанатично указанията на свирепите си предводители. Но той от първа ръка вижда, че това са почти неорганизирани хора, мръсни и нещастни, сврени в дупки и скривалища. Окъсани и отчаяни смелчаци, които няма какво да губят повече.
Въпреки всичко му е трудно да реши чия гледна точка е най-близка до истината. Защото в действителност, си мисли Вернер, всички са бунтовници и партизани; всички без изключение. Всички не-германци желаят смъртта на немците, дори и най-големите нагаждачи и угодници. Бягат от камиона, крият лицата си, крият семействата си; магазините им са пълни с обувки, свалени от трупове.
На какво приличат само!
Единственото чувство, което изпитва в най-тежките дни на тази безмилостна зима — докато ръждата бавно прояжда опела, пушките и радиоапаратурата им, докато навсякъде край тях отстъпват немски дивизии, — е презрение; дълбоко презрение към всички човешки същества, които срещат и подминават. Димящите руини на селата, парчетата натрошени тухли по улиците, замръзналите трупове, напуканите стени, преобърнатите автомобили, лаещите кучета, въшките и препускащите плъхове: как може да се живее по този начин? Тяхната мисия тук, в тези гори, планини и села, е да изкоренят безредието. Общата ентропия в една система, казваше д-р Хауптман, би намаляла само за сметка на увеличаването на ентропията в друга система. Природата се нуждае от равновесие. Ordnung muss sein, трябва да има ред.
Но нима те внасят ред с действията си? Куфарите, опашките, циврещите бебета, реките от войници, прибирани в родината с очи, вперени във вечността — така ли изглежда подреждането на системата? Не и в Киев, не и в Лвов, не и във Варшава. Всичко е някакъв ад. Има толкова много хора, все едно огромни руски заводи ги бълват на конвейер. Убиваш един, а те произвеждат десет хиляди.
Февруари ги заварва в планините. Вернер трака със зъби във фургона, докато Нойман Едно върти гервека из серпентините. В ниското се е ширнала безкрайна паяжина от окопи, в едната половина са немците, в другата — руснаците. Долината е нашарена от плътни ленти дим; разменят се откъслечни артилерийски залпове като игра на федербал.