Фолкхаймер разгъва едно одеяло и го увива около раменете на Вернер. Кръвта му пулсира напред-назад, тежка като живак… през прозореца, през една пролука в дима мрежата от окопи се разстила като на длан и Вернер има чувството, че гледа оживяла електрическа схема, в която войници тичат в колона един след друг, с не повече власт да променя нещата, отколкото електроните по проводниците.
Влизат в завой и вече не се вижда нищо; само сигурността, че Фолкхаймер е до теб, студеният здрач зад прозорците, мост след мост, хълм след хълм, през цялото време — спускане. Метални, дрипави лунни сенки по пътя, бял кон, пасящ в поле, прожектор, претърсващ небето и — в осветения прозорец на някаква планинска колиба за части от секундата Вернер съзира Юта: седнала на масата, сред грейналите лица на децата около нея, бродираното ковьорче на фрау Елена над мивката и трупчетата на десетина бебета, нахвърляни в кофата до печката.
Третият камък
Стои в едно малко имение близо до Амиен, северно от Париж. Голямата стара сграда пъшка в нощта. Къщата принадлежи на пенсиониран палеонтолог и Фон Румпел има данни, че именно тук преди три години се е подслонил началникът на охраната на парижкия музей; при хаоса, настъпил след немското нахлуване във Франция. Тихо и безметежно място, заобиколено от поля, скътани между живи плетове. Качва се по стълбището и влиза в библиотеката. Плъзват една лавица встрани и пред погледа им изниква сейфът. Касоразбивачът от Гестапо е професионалист, носи си стетоскоп, фенерче не му трябва. Две-три минути и касата е отворена.
Стар пистолет, кутия с документи, купчина потъмнели сребърни монети. И — в една тапицирана с кадифе кутийка — камък: син, с крушовидна форма.
Червената сърцевина на кристала ту се вижда, ту изчезва. В душата на Фон Румпел надеждата се бори с отчаянието; на финалната права е. Има шанс. Но знае отговора още преди да огледа камъка под лампата. Въодушевлението умира, както и първите два пъти. Диамантът не е истински; и той е работа на Дюпон.
Намерил е трите копия. Няма време да търси дълго. Лекарят казва, че туморът отново започва да расте. Войната върви на зле, немците отстъпват от Русия, Украйна, чак до границите на Италия. Скоро всички от Специалния отдел на Розенберг ще получат пушки и — марш на фронта. Включително и Фон Румпел.
„Този, у когото е камъкът, ще живее вечно.“
Няма да се откаже. Но му е все по-трудно. Ръцете му тежат. Главата му е като каменна.
Един в музея, един в дома на приближения до музея, един у началника на охраната. Кому биха доверили четвъртия? Служителят на Гестапо го наблюдава, очите му са в кристала, ръката му е върху вратата на касата. Фон Румпел за пореден път се сеща за необикновения сейф в музея. Триизмерна логическа задача. Толкова е пътувал и никога не е виждал нещо от този род. Чие ли дело е?
Мостът
В едно френско село южно от Сен Мало взривяват немски камион, докато пресича мост. Шестима немски войници загиват. Приписват го на терористична организация. Nacht und Nebel, „Нощ и мъгла“ — скритата мъст на Съпротивата — шушнат жените, отбиващи се да видят Мари-Лор. „За всеки загинал Фриц ще убият по десет от нашите.“ Полиция ходи от врата на врата и извежда всичко що-годе читаво на принудителна работа. Копаене на окопи, разтоварване на вагони, пренасяне на торби с цимент, строеж на отбранителни валове по плажовете и край града. Всеки трябва да допринесе за изграждането на Атлантическата стена. Етиен стои с присвити очи на прага, с медицинска бележка в ръка. Студеният вятър го връхлита на пориви и навява талази от страх в преддверието.
Мадам Рюел подшушва, че окупационните власти свързват нападението над камиона със засечени нелегални радиопредавания. Казва, че работници обточват плажовете с бодлива тел и разставят огромни противотанкови таралежи, chevaux de fries. Разходките по крепостните стени били забранени.
Подава един самун на Мари-Лор и тя го отнася вкъщи. Вътре Етиен намира поредната ивичка хартия. Поредните девет цифри.
— Мислех, че ще си позатраят малко — казва той.
Мари-Лор се сеща за баща си.
— Може би сега сме им нужни най-много.
Той чака да се здрачи. Мари-Лор стои в дъното на гардероба — фалшивият гръб е отворен — и слуша как чичо й включва предавателя и микрофона в таванското помещение. Топлият му глас произнася цифрите, после се чува музика — тиха и тъжна, с партии на големите струнни инструменти, — която внезапно спира.