— Чичо?
Той дълго се бави, докато слезе по тесните пречки на стълбата. Улавя я за ръка. Казва:
— Войната, в която загина дядо ти, уби още шестнайсет милиона като него. В това число — милион и половина млади френски мъже, повечето по-млади и от мен тогава. Два милиона от немска страна. Строй мъртвите в колона и те ще трябва да маршируват единайсет дни и нощи, докато се изнижат край портата ни. Нашето не е като да разместваш пътни знаци или да объркваш пратки в пощата. Тези числа, нашите числа, наистина имат значение. Нали разбираш това?
— Но сме от добрите, нали, чичо?
— Да… надявам се.
Улица „Патриарк“
Фон Румпел влиза в една жилищна кооперация в Пети арондисман. Глупаво усмихнатата портиерка на първия етаж взима рушвета от няколко купона и ги мушка в престилката си. Около краката й се отъркват котки. Претрупаната с украшения квартира зад нея вони на увехнал ябълков цвят, объркване и старост.
— Помните ли кога напуснаха?
— През лятото на 1940-а. — Тя се озърта притеснено.
— Кой плаща наема?
— Не зная, мосю.
— Какво пише на бележките? „Национален природоисторически музей“?
— Не мога да ви кажа.
— Кога за последно е идвал някой?
— Никой не идва. Разписките за наема пристигат по пощата.
— Откъде?
— Не знам.
— И никой не влиза или излиза от квартирата?
— Не, не е идвал никой — казва тя и потъва — с лицето си на хиена и острите си нокти — в смрадливия мрак на дупката си.
Той тръгва нагоре. Прави му впечатление едно здраво резе на четвъртия етаж — апартамента на ключаря. Вътре е тъмно, прозорците са обковани с шперплат; през дупките от чеповете се процежда перлено, безвъздушно сияние. Като че ли се е озовал в тъмна кутия насред стълб от светлина. Шкафовете зеят отворени, възглавниците по дивана са разкривени, има един преобърнат стол. Всичко говори за паническо напускане, безцеремонен обиск или и двете. Черна огърлица от изсъхнал жабуняк в гърлото на тоалетната чиния бележи някогашното ниво на водата. Оглежда спалнята, банята, кухнята, воден от някаква дяволска и неугасима надежда: „Ами ако…?“
Върху малка работна маса са разхвърляни микроскопични пейки, улични лампи, отдавна изсъхнали тубички с лепило. До масата, под една покривка — изненада! Подробен макет на Пети арондисман. Сградите са небоядисани, но прекрасно изработени. С жалузи, врати, прозорци, улуци. Няма човешки фигурки. Играчка ли е?
В килера висят няколко проядени от молци момичешки рокли и пуловер с бродирани козички, дъвчещи цветенца. Прашни шишарки по первазите, подредени по големина. Върху дюшемето в кухнята са наковани няколко грапави ленти. Място, излъчващо спокойствие и ред. Равновесие. Дисциплина. Между масата и тоалетната е опъната гънка корда. Часовник, отдавна спрял, без стъкло върху циферблата. Три огромни, подвързани със спирала тома на Жул Верн с брайлово писмо дават отговор на загадките.
Виртуозен майстор на ключалки и сейфове. Живее на крачки от музея. Работил е там през целия си живот. Скромен, не ламти за богатства. Сляпа дъщеря. Множество основания за лоялно поведение.
„Къде си, къде се криеш?“, чува се той да изрича гласно. В странната светлина се въртят прашинки.
В торбичка или кутия. Под някой перваз или под дъска на пода; или зазидана. Той отваря чекмеджетата в кухнята и опипва зад тях. Тези преди него със сигурност са претършували навсякъде.
Вниманието му постепенно се връща към макета на квартала. Стотици мънички къщи с мансардни покриви и балкони. Тук ще е, казва си той, в този безцветен, обезлюден и смален град. Една от сградите изглежда по-излъскана и захабена от останалите; тази, в която се намира. Домът им.
Навежда се и оглежда дървеното градче от нивото на улиците; бог, страховито надвесен над Латинския квартал. С два пръста може да смаже каквото му попадне пред очите, да удави половината град в сянката си. Да го обърне наопаки. Слага пръсти върху покрива на кооперацията, в която се намира. Поклаща я. Къщичката с лекота се отделя от макета, сякаш е предназначена за това. Завърта я пред очите си: осемнайсет прозорчета, шест балкона, мъничка входна врата. Ето тук, зад този прозорец, надзърта дребната портиерка с котките. А тук, на четвъртия етаж, е той. Върху долната страна на къщичката открива съвсем малък отвор, доста сходен с отвора в сейфа, който преди три години видя в музея. Къщата, дава си сметка той, е кутия. Място за съхранение. Върти я известно време из ръцете си, мъчейки се да разгадае механизма й. Пробва, натиска дъното, после отстрани.
Пулсът му се ускорява. Гади му се.
„Има ли нещо в теб?“
Слага къщичката на пода, вдига крак и я строшава.