Белият град
През април 1944-та опелът навлиза с дрънчене в бял град с празни витрини.
— Виена — казва Фолкхаймер и Нойман Две се размечтава за дворците на Хабсбургите, виенски шницели и девойки с ухаещи на ябълков щрудел катерички. Спят в бивш аристократичен апартамент, понастоящем с избутани край стените мебели, мраморни мивки, запушени с кокоша перушина, и вестници, накриво налепени по прозорците. Недалеч от тях се вижда голяма маневрена гара: пустиня от стрелки, коловози и семафори. Вернер си спомня за д-р Хауптман — с къдриците му и подплатените с пух ръкавици, — чиято виенска младост в представите на Вернер е преминала в елегантни кафенета, където бъдещи учени са обсъждали Нилс Бор и Шопенхауер под мраморни статуи, свели очи над тях като любящи родители.
Хауптман, който сигурно още е в Берлин. Или на фронта като всички останали.
Комендантът на града няма време за тях. Негов подчинен съобщава на Фолкхаймер, че има сведения за партизански радиопредаватели в Леополдщат. Опелът тръгва да обикаля из района. Влажна мъгла се е загнездила в короните на напъпилите дървета и Вернер се друса във фургона, зъзнейки. Мястото мирише на касапница.
Пет дни не е чувал в слушалките друго освен маршове, пропагандни записи и вопли на обсадени полковници, молещи по радиото за провизии, бензин и подкрепления. Всичко се разпада, усеща се; платното на войната се раздира отвсякъде.
— Щаатсопер — казва Нойман Две една вечер. Фасадата на внушителното здание се издига над тях, увенчана с колони и зъбери. Величествените крила от двете й страни са едновременно безтегловни и смазващи. Мамка му, мисли Вернер, какво безсмислено разточителство е да строиш спиращи дъха сгради, да композираш музика, да пееш песни, да печаташ огромни книги, пълни с шарени птици, при цялото земетръсно, всепоглъщащо безразличие на света — що за претенции имат хората! Защо ти е да създаваш музика, когато бог ти е дал тишината, вятъра… Да палиш лампи, когато мракът ще кихне и ще ги угаси без каквото и да било усилие? Когато връзват руски пленници за дървета, пъхат гранати в джобовете им и бягат, за да се насладят отдалеч на гледката?
Опери! Градове на Луната! Смешни работи. Поклонете се, господа, най-смирено пред поредната порция влачени от шейни трупове!
Една сутрин Фолкхаймер разпорежда да спрат опела близо до парка „Аугартен“. Слънцето прогонва мъглата и се показват първите цветни пъпки по дърветата. Вернер чувства как треската го гори отвътре — печка, която не може да угасне. Нойман Едно, който, ако не му беше писано да умре след десет седмици при съюзническия десант в Нормадия, можеше по-късно в живота си да стане бръснар, да мирише на талк и уиски, да бърка с показалец в ушите на клиентите си, намествайки главите им, да ходи с панталон, вечно набит с косъмчета, който щеше да окичи голямото, леко вълнисто второкачествено огледало в дюкяна си с избелели картички от Алпите, който нито веднъж през живота си нямаше да изневери на дебелата крава под юргана си… същият Нойман Едно казва:
— Хайде, ще се подстригваме.
Слага столче на тротоара, намята една, общо взето, чиста кърпа върху раменете на Бернд и защраква с ножиците. Вернер хваща някаква станция с валсова музика и намества високоговорителя в отворената задна врата на опела, тъй че да чуват всички. Нойман Едно подстригва Бернд, после Вернер, после подпухналия, оклюмал Нойман Две. Идва ред и на Фолкхаймер. Той се намества на табуретката, затваря очи и разчувстван, се отдава на сълзливия валс, леещ се от високоговорителя. Фолкхаймер, който досега е убил поне сто човека — а най-вероятно и повече, нахълтвайки в жалките радиорубки с огромните си задигнати ботуши, промъквайки се зад гърба на някой изнемощял украинец със слушалки на ушите и микрофон, долепен до устните му, застрелвайки го като куче в тила и после обратно в колата — спокойно, сънливо… — да прати Вернер за апаратурата: техника като неговата, често заровена под разкъсаното тяло на колегата му.
Фолкхаймер, който винаги се грижи да има храна за Вернер. Който му носи яйца, дава му от супата си… верният другар, който няма да го изостави никога.
Районът на „Аугартен“ се оказва костелив орех, пълен с тесни улички и високи жилищни кооперации. Радиовълните едновременно проникват през сградите и се отразяват от тях. Следобед същият ден — табуретката отдавна е прибрана, валсовете са свършили, а Вернер виси пред приемника, заслушан в празния ефир — на един праг отсреща се появява малко червенокосо момиченце с меко кепе, шест-седемгодишно, дребно за възрастта си, с големи прозрачни уши като на Юта. Притичва през улицата, отива в парка и се заиграва самичко под напъпилите дървета, докато майка му стои на ъгъла и хапе връхчетата на пръстите си. Момиченцето се качва на люлка и се залюлява, засилвайки се с приклякване; гледка, която отключва нещо в душата на радиста. Ето, казва си той, това е животът, онова, заради което съществуваме: да играем безгрижно, когато зимата най-сетне отпусне мъртвата си хватка около шиите ни. Чака Нойман Две да се завърти край камиона, да каже някоя простотия и да развали всичко, но него го няма, няма го и Бернд; сигурно не са я видели и това чисто същество ще избегне тяхното оскверняване; момиченцето пее, докато се люлее — проста, позната на Вернер броилка, която момичетата си тананикаха, докато скачаха на въже в двора на детския дом — „Онче, бонче, счупено пиронче…“ и, боже, как му се иска да продължи — „Риба, щука, махай се оттука!“. После майката извиква нещо, което Вернер не чува, и повежда момиченцето за ръка. Двете завиват зад ъгъла, малкото кадифено кепе подскача най-отзад и — толкова, изчезват нанякъде.