Няма и час по-късно и Вернер прихваща нещо, което се лута из шумовете в ефира, няколко думи на немски с швейцарско произношение: „KX46 на 1600, цел — деветка, чувате ли ме?“ Не става ясно какъв е смисълът им. Но няма и нужда — Вернер просто пристъпва към изпълнение на процедурата. Пресича площада и собственоръчно наглася втория приемник. Когато радиообменът се възобновява, прави необходимите тригонометрични изчисления, вдига глава и с просто око забелязва нещо, което много прилича на антена, спусната край фасадата на един от апартаментите около площада.
Фасулска работа.
Фолкхаймер вече е наострил уши; лъв, който е надушил плячката си. Двамата с Вернер се разбират почти без думи.
— Виждаш ли онзи кабел, който виси отсреща? — пита Вернер.
Фолкхаймер взима бинокъла и оглежда сградата.
— Под прозореца?
— Именно.
— Много е сложно тук… доста апартаменти… хора… Сигурен ли си?
— Казах ти.
Хукват, влизат. Вернер не чува изстрели. Пет минути по-късно го викат в малък апартамент на петия етаж, с шарени тапети, толкова пъстри, че се замайва от гледката. Очаква, както обикновено, да завари апаратура, но няма; няма трупове, предавател, дори и слушалки няма. Само абажури със заврънкулки, диван с бродирана дамаска и гъмжащите от цветя тапети.
— Кърти дюшемето — нарежда Фолкхаймер, Нойман Две изтръгва една-две дъски, но отдолу не се вижда друго освен престояли с десетилетия конски косми, натъпкани под пода за изолация.
— Друга квартира, на друг етаж?
Вернер влиза в спалнята, отваря прозореца и се надвесва през железния парапет на балкончето. Това, което е набедил за антена, се оказва боядисан метален прът, монтиран покрай един пиластър, сигурно като опора на въжета за простиране. Никаква антена. Но нали чу разговора!
Мъчи го тъпа болка в основата на черепа. Слага ръце на тила си, сяда на едно неоправено легло и се заглежда в дрехите из стаята — дамско бельо, метнато върху облегалката на стол, калаена четка за коса върху тоалетна масичка, редици матови шишенца и бурканчета с кремове и одеколони… всичко някак неизразимо женствено и объркващо за него — както преди четири години го смути жената на хер Зидлер, запретвайки рокля, за да клекне край голямото им радио.
Дамска стая. Усукани чаршафи, дъх на лосион и снимка на млад мъж — братовчед? брат? любовник? — върху тоалетната масичка. Сигурно е объркал изчисленията. Или го е подвел отразеният сигнал. Или замаяната му глава и температурата. Розите върху тапета пред него като че ли се движат, плуват, разменят местата си.
— Нищо ли? — пита Фолкхаймер откъм другата стая и Бернд отвръща:
— Нищо.
В някой друг свят, си мисли Вернер, тази жена и фрау Елена биха могли да бъдат приятелки. В някоя по-приятна действителност. После изведнъж забелязва — закачен на дръжката на вратата — малък кадифен квадрат, детско кепе, и точно в този момент в другата спалня Нойман Две изкрещява стреснато, следва изстрел, писък на жена, още изстрели, тропота на Фолкхаймер, останалите хукват след него и виждат Нойман Две, прав пред един килер, с две ръце върху карабината, мирисът на барут е навсякъде. Долу на пода лежи жена с отметната настрани ръка, сякаш отказва танц, а в килера вместо радио има дете, момиченце, седнало на земята, с куршум в челото. Лунните му очи са отворени и влажни, устата му е зинала; момиченцето от люлките — седемгодишно, не повече.
Вернер го чака да мигне. „Мигни — моли се той, — мигни, мигни, мигни“, Фолкхаймер вече затваря вратата на килера, макар че кракът на Детето стърчи и пречи, Бернд покрива трупа на жената с одеяло… как е възможно Нойман Две да направи такова нещо, как?!, но, разбира се, е възможно, той постоянно постъпва тъпо, както и всички в ротата им, в армията, в света, движат се като автомати, вършат глупости — гадни, страхливи твари, загрижени единствено за кожата си. „Кажи ми кой не е?“