Около шестнайсет часа една американска полева гаубица изстрелва от три километра неточно прицелен снаряд. Той прелита над градските стени и избухва в северния зид на Фор Насионал, където държат кажи-речи на открито триста и осемдесет френски затворници. Девет загиват на място. Един все още стиска в ръка картите, с които е играл в момента на експлозията.
На тавана
През всичките четири години от престоя си в Сен Мало Мари-Лор се е ориентирала за времето по камбаните на „Сен Венсан“. Сега те мълчат. И не е ясно от колко време е на тавана, дори не знае дали е ден или нощ. Времето е хлъзгаво нещо: изпуснеш ли го веднъж — край.
Толкова е жадна, че се чуди дали да не се ухапе и да изсмуче течността от раната. Вади консервите от джоба на чичовото си палто и допира устни до ръбовете им. И двете имат вкус на ламарина. Съдържанието им е само на милиметър от езика й.
„Не рискувай — чува да казва баща й. — Може да вдигнеш шум.“
„Само една, папà! Другата после. Няма го вече немеца. Да, наистина, почти съм сигурна!“
„А защо не се чу камбанката?“
„Може да е отрязал кордата. Може да съм спала, като е звъннала. Има цял куп възможности.“
„А защо ще си тръгне, след като търсеното от него нещо е тука, в къщата?“
„Може да търси друго.“
„Ха! Повярвах ти.“
„Папà… гладна съм…“
„Виж там… мисли за друго.“
Ревящи водопади от бистра, студена вода.
„Ще оцелееш, chérie.“
„Ти откъде си сигурен?“
„Зная. Пази те диамантът в джоба ти.“
„Пази ме, как ли не! Създава ми само неприятности.“
„В такъв случай защо къщата не пострада от бомбардировките? Защо не пламна?“
„Камъни, папà. Как ще пламнат? Има само късмет, лош или добър. Шанс и природни закони. Не помниш ли?“
„Жива си.“
„Засега.“
„Само не се изкушавай да вдигаш шум с консервите. Той ще те чуе и ще ти свети маслото, без да му мигне окото.“
„Как, нали съм безсмъртна?“
Много въпроси, малко отговори; умът на Мари-Лор вече пуши. Примъкнала се е на табуретката за пиано в дъното на тавана и опипва предавателя на Етиен, опитвайки се да си представи ключетата и намотките му — ето фонографа… микрофона, ето и един от четирите кабела, отиващи към акумулаторите… — когато изведнъж чува нещо под себе си.
Глас.
Предпазливо като мишле тя се смъква от табуретката и допира ухо до пода.
Точно под нея е. Уринира в тоалетната на шестия етаж. Със слаба и колеблива струя, пъшкайки, като че ли действието му причинява страдания. Между въздишките се чува: Das Häuschen fehlt, wo bist du, Häuschen?
„Нещо не е наред.“
Das Häuschen fehlt, wo bist du, Häuschen?
Никой не му отвръща. С кого говори?
През стените на къщата долитат думкането на далечни минохвъргачки и писъците на прелитащите снаряди. Тя чува как немецът излиза от тоалетната и отива към стаята й. Куцайки по познатия начин. Мърморейки несвързано. Häuschen: какво ли значи?
Пружините на матрака й изскърцват; звук, който не може да сбърка никога. Той да не е спал досега в леглото й? Шест гърлени тътена изтрещяват един след друг, някъде надалеч, с по-басов звук от този на противовъздушните оръдия. Морски гаубици. Следва порой от цимбали, гонгове, тъпани… музиката на експлозиите, чертаещи пурпурна решетка над покрива на къщата. Край на затишието.
Стомахът й вече е цяла бездна, гърлото й е празно като Сирийската пустиня. Тя вади едната консерва от джоба на палтото; ножът и тухлата са на сантиметри от пръстите й.
„Недей.“
„Няма да умра гладна с храна в ръцете си.“
Откъм спалнята й не се чува нищо. Снарядите си летят по разписание, всеки залп пристига през предвидим интервал, драскайки алени параболи в небето над къщата. Чудесна възможност да отвори консервата.
„Иииииииии…“, писка един снаряд, „дзън!“ удря по ножа тухлата. Глух, ужасяващ взрив някъде. Звън на осколки, дупчещи стените на къщите наоколо.
„Иииииииии… дзън!“ „Иииииииии… дзън!“ Всяко замахване се съпровожда от молитва. Дано да не чуе той.
Пет удара и от кутийката просълзява течност. На шестия успява да вкара острието; изрязва капака и го закривява нагоре.
Вдига консервата и пие. Хладна, солена: боб. Консервиран зелен фасул. Сокът му е божествен; не го пие, а изцяло, духом и телом, се слива с него. Излоква всичко. Баща й гузно мълчи в главата й.
Гипсовите глави
Вернер промушва антената през отломките от тавана и я докосва до една усукана тръба. Нищо. Пролазва на четири крака по периферията на подземието, влачейки след себе си кабела, който се увива като огромно ласо около Фолкхаймер, отпуснат в златния фотьойл. Нищо. Угася умиращото фенерче, допира слушалките до здравото си ухо, затваря очи, въпреки че е тъмно, включва поправената радиостанция и целият в слух, неколкократно претърсва от край до край скалата.