Шум, шум и само шум.
Може да са заровени твърде надълбоко. Може руините на хотела да спират електромагнитните вълни. Може в радиото да има нещо, което Вернер не е успял да открие и отстрани. Или гениите на фюрера са създали супероръжие, което е смляло всичко, и в тази част на континента изобщо няма останали живи същества.
Сваля слушалките и угася приемника. Сухоежбината отдавна е свършила, манерките са празни, а лигата в дъното на кофата с четки не става за пиене. Двамата с Фолкхаймер опитаха по една глътка и повърнаха.
Батерията на приемника е почти издъхнала. Свърши ли, ще използват американската, тази с котката. Ами после?
Какво количество кислород се преработва от организма във въглероден двуокис в продължение на един час? Имаше време, когато с удоволствие би си блъскал главата над решението на задачата. Сега седи с Фолкхаймер и двете ръчни гранати в скута му, чувствайки как го напускат и последните остатъци от енергия и съобразителност, с които някога се гордееше. Фолкхаймер ще дръпне щифтовете, детонациите ще осветят за последно жалкото им свърталище и… толкова.
Фолкхаймер включва фенерчето и насочва анемичния му лъч към дъното на помещението, където върху две полици са подредени осем-девет гипсови глави, някои килнати. Приличат на манекени, но са по-изпипани: три са с мустаци, две — плешиви, една е с войнишко кепе. Дори и в тъмното главите едва доловимо се провиждат: бели, не съвсем ясни, но не и съвсем невидими; като запечатани в ретините на Вернер; тихо сияещи в мрака на подземието.
Мълчаливи, бдителни, немигащи.
Подлите номера на умиращото съзнание.
„Ей, какво сте ме зяпнали!“
Той допълзява пипнешком до Фолкхаймер: успокояващата близост на Великана. Пушката. И трупа на Бернд някъде наоколо.
— Някога да си чувал какво дрънкаха зад гърба ти в Шулпфорта? — пита Вернер.
— Кой?
— Момчетата.
— Знам ли… Едно-друго…
— И? Харесваше ли ти да си Великана? Всички да се боят от теб?
— Писва понякога.
Някъде на повърхността се взривява снаряд. Някъде над тях градът гори, прибоят шуми, морските жълъди потрепват с мъхестите си крачета.
— Колко висок си всъщност?
Фолкхаймер изхърква кратко; тоест засмива се.
— Хайде да пробваме, както предложи Бернд — с гранатите.
— Не, абсурд — казва Фолкхаймер стреснато. — Луд ли си!
— Можем да се прикрием някак си.
— Сигурна смърт, казвам ти.
Вернер се мъчи да различи гипсовите глави в тъмното.
Щом не може с гранати, с какво? Някой ще дойде да ги изравя?! Пука им.
— И… какво? Значи, чакаме.
Фолкхаймер не казва нищо.
— Колко ще издържим?
Единайсетволтовата батерия на американците ще им подари още един ден — ден на шумове и радиосмущения. Или на светлина, ако я свърже с крушката на фенерчето.
Колкото до пушката… за нея не им трябва осветление.
Умопомрачение
Из зрителното поле на Фон Румпел пърхат виолетови ресни. Сигурно е от морфина. Или болестта е засегнала и зрението му.
През прозореца влита пепел, като сняг. Утро ли е? Заревото може да е от пожарите. Чаршафите са прогизнали от пот, униформата му е мокра, сякаш е плувал насън. Слюнката му е с вкус на кръв.
Обръща се на хълбок и се заглежда в макета. Проучил го е милиметър по милиметър. Начупил е единия му край с дъното на някаква винена бутилка. Вътре е кух — крепостта, пазарът, катедралата, — но има ли смисъл да мачка още, след като точно къщата, която му трябва, липсва?
Вън, по обезлюдените улици, всяка втора сграда гори или се събаря, но тук пред него е вселената в умален вид: градът, жив и здрав, без една постройка — тази, в която се намира. Най-важната.
Да е прибрана от момичето при бягството й? Възможно е.
Не е била у чичото, преди да го изпратят във Фор Насионал. Бил е обискиран внимателно; не е носил друго освен личните си документи; това е сигурно.
Някъде се руши стена, хиляди килограми строителен материал, превръщащи се в купчина камъни.
Това, че къщата все още е непокътната, ясно доказва, че камъкът е в нея. Тук някъде; и той трябва да го намери, докато е време. Ще го притисне до сърцето си и ще чака; богинята ще протегне огнената си ръка през фасетите на кристала и ще изпепели страданията му. С огън и меч ще го изведе от тази обречена цитадела, от обсадата, от капана на болестта. Ще го спаси. Само трябва да се измъкне от проклетото легло и да продължи да търси. Поред. Колкото и време да е необходимо за това. Ще обърне целия дом наопаки. Почвайки от кухнята. Отначало.