Вода
Мари-Лор чува как пружините на леглото й въздъхват. Чува как немецът затваря вратата на спалнята й и с накуцване поема надолу по стълбите. Тръгва? Отказва се?
Завалява. Хиляди малки капки барабанят по покрива. Мари-Лор стои на пръсти, с ухо, допряно до гредите на тавана, и слуша как водата се стича на ручейчета. Каква беше молитвата? Тази, която мадам Манек мънкаше под нос, когато Етиен я ядосваше?
„Господи, Отче наш, твоята милост е очистителен огън.“
Време е да се стегне. Да включи в действие интуицията и разума си. Както би постъпил баща й… или морският биолог от романа на Жул Верн, професор Пиер Аронакс. Немецът не знае за съществуването на тавана. Камъкът е в джоба й; има и храна. Това са плюсове. Дъждът е добре дошъл, ще угаси пожарищата. Има ли начин да го използва някак си? Как? За пиене? Трябва да продупчи покрива. За прикритие на шумовете?
Двете поцинковани кофи са зад вратата на спалнята й. Нищо не пречи да донесе едната.
Как ли пък не, фантазии. Да дрънчи, да разлива вода по пътя си. Може обаче да слезе долу и просто да утоли жаждата си; както и да си донесе запас в консервата.
Поривът да накваси устни — с нос, леко допрян до повърхността на течността — е като пожар в съзнанието й. Представя си как се гмурка в езеро… водата прониква в ушите и устата й… Глътка-две и всичко ще е наред. Чака гласа на баща си — да й се скара, да възрази… — но не чува нищо.
Двайсет и една крачки през гардероба, стаята на Анри, стълбищната площадка и ще е пред спалнята си, ако й стиска. Вдига ножа и празната консервена кутия от пода и ги прибира в джоба си. Пролазва по седемте пречки на стълбата и дълго слухти зад гърба на гардероба. Малката дървена къщичка я боде в ребрата, докато се спотайва клекнала. Дали в мъничкото таванче на модела някоя малка Мари-Лор също не се е сгушила, жадна като нея, ослушвайки се? Няма друг шум освен трополенето на дъжда, превръщащ града в кална каша. Може немецът да е заложил клопка: чул е отварянето на консервата, слязъл е шумно долу и се е върнал на пръсти; дебнейки със зареден пистолет пред гардероба.
„Господи, Отче наш, твоята милост е очистителен огън.“
Тя долепя длани до шперплата и внимателно го отмества настрани. Ризите се отъркват в лицето й, тя докосва една от вратите на гардероба, бутва я и я отваря.
Няма изстрели. Нищо. През прозореца без стъкла приижда шумът на дъжд; капките съскат върху горящите руини като камъчета, търкаляни от прилива. Мари-Лор стъпва в стаята на дядо си и го призовава: любопитно момче с лъскава коса и дъх на море. Живо, като пружинка; хваща я за ръка, Етиен я улавя за другата; къщата се превръща в това, което е била преди петдесет години: добре облечените родители на момчетата се смеят долу, готвач чисти миди, мадам Манек, младо слугинче, току-що пристигнало от село, си тананика, покачена на стълба, докато бърше праха от полилея…
„Папà, ти имаше ключ за всичко.“
Момчетата я превеждат през коридора. Минава край тоалетната. Дъхът на немеца е все още в стаята й: мирис, подобен на ванилия. С примес на нещо гнило. Няма друг шум, освен барабаненето на дъжда отвън и пулса в слепоочията й. Коленичи, колкото е възможно по-тихо, и прокарва длани по фугите на дюшемето. Звукът от докосването на пръстите й до дъното на кофата е като тътен на църковна камбана.
Дъждът ромоли по покрива и стените. Капе покрай зеещия прозорец. Навсякъде около нея чакат черупките и камъчетата й. Макетът на татко й. Юрганът. Някъде там трябва да са и обувките й.
Тя навежда глава и докосва устни до повърхността на водата. Всяка глътка й се струва по-шумна от избухване на снаряд. Една, три, пет; пие, поема въздух, отново пие. Цялата й глава влиза в кофата.
Дишаща. Умираща. Бълнуваща.
Някакъв шум отдолу. Там ли е още онзи? Ще се качи ли пак?
Девет, единайсет, тринайсет. Няма място за повече. Коремът й е издут като балон, ще се пръсне; прекали, както винаги. Бърка и загребва с кутията. Сега — бързо горе; тихо, без да се спъва и блъска никъде; без да трака с врати, без да капе с консервата. Тя се обръща и запълзява, стискайки в лявата си ръка кутийката.
Тъкмо стига до прага, когато го чува да рови в една от стаите на третия етаж; звук като от изсипване на кутия с лагери: дрънчене, подскачане и търкаляне.
Тя протяга напред дясната си ръка и точно до входа открива нещо голямо, твърдо и правоъгълно под чаршафа. Книгата й! Романа! Чака я, както някога подаръците на татко й. Сигурно е била в леглото и немецът я е избутал встрани. Тя я вдига тихо като мишле и я притиска до гърдите си.