Може ли да слезе долу?
Може ли да се промуши покрай него?
Но водата вече се е разнесла по капилярите й, кръвообращението й е добро и мисли трезво. Не иска да умре напразно; рискът дотук беше предостатъчен. Дори и по чудо да се изплъзне вън, незабелязана от германеца, няма гаранция, че на улицата ще е по-безопасно, отколкото в къщата.
Бавно, сантиметър по сантиметър, пролазва през коридора. После през дядовата си стая. Намира гардероба, мушка се през отворената врата и тихичко я придърпва отвътре.
Гредите
Над главите им се сипят снаряди, тресейки подземието като преминаващи товарни композиции. Вернер си представя американските огневи разчети: мерачи с бинокли, накачулени по скалите, гъсеници от танкове или балкони на хотели; артилеристи, пресмятащи скоростта на вятъра, наклона на цевта и температурата на въздуха; радисти с долепени до ушите слушалки, диктуващи координати на мишените.
„Три градуса вдясно, повтарям…“ Спокойни, уморени гласове, управляващи огъня. Сигурно и бог използва подобен тон, когато привиква душите при себе си. „Насам, ако обичате.“
„Просто числа. Чиста математика. Научи се да разсъждаваш по този начин.“ И при американците ще е същото.
— Прапрадядо ми — неочаквано се обажда Фолкхаймер — е бил дървар; когато още не е имало параходи и всичко се е движило под платна.
Вернер не вижда в тъмното, но е почти сигурен, че Фолкхаймер е прав и прокарва пръсти по една от трите натрошени греди, поддържащи таванската конструкция. Леко приведен, тъй като таванът е увиснал значително. Като Атлас, готов да понесе Земята на плещите си.
— По негово време — казва Фолкхаймер — мачтите са били ценна стока. Но повечето едри дървета били вече изсечени. „В Англия — казваше прапрадядо ми — нямат едно дърво, дето да свърши работа!“ Тъй че мачтите на британци, испанци и португалци идвали от горите на моя край, Прусия. Прапрадядо ми знаел къде растат едри и здрави стволове. Пет души сечали едно дърво дни наред. Първо — докато вкарат клиновете; все едно да забиваш игла в слонска кожа. Слагали са до сто, че и повече.
Снарядите пищят, подземието се тресе.
— Прапрадядо ми казваше, че винаги си е представял как отсечените от тях дървета странстват из Европа, влачени на шейни с коне… през реки… през Ламанша… до Великобритания, където ги белят, обработват и изправят отново, вече като мачти на бойни кораби — скитници в океана, смели воини, — докато след десетилетия битки най-сетне се прекършат, умирайки за втори път.
Прелита още един снаряд и Вернер чува пукането на талпите. „Този въглен в миналото е бил зелено растение, папрат или тръстика — преди един, два или може би сто милиона години. Можете ли да си представите сто милиона години?“
— В моя край пък копаят дървета. Праисторически.
Фолкхаймер казва:
— Все се чудех как да се махна оттам.
— Да, и аз.
— А сега?
Бернд се разлага в ъгъла. Юта се движи някъде из света, наблюдавайки как сенките се разплитат от кълбото на нощта, и миньорите уморено се разминават с нея на слабата светлина на изгрева. Каквото било — било. Стига им толкова. Свят, пълен с диви цветя, цъфнали сред ръждясали чугунени отпадъци. Свят с горски плодове, обелки от моркови, фрау Елена и нейните приказни истории. С остра миризма на катран, преминаващи влакове и пчели, жужащи между стъклата на прозорците. Корда, плюнка и медна тел; и — гласа от ефира: стана, на който тъче своите блянове.
Предавателят
Чака я върху масата, сбутан до комина. Двата корабни акумулатора са под него. Странно съоръжение, създадено преди години, за връзка с един призрак. Мари-Лор внимателно пропълзява до концертната табуретка и се намества върху нея. Все някой трябва да има приемник: пожарната — ако още съществува… Съпротивата… или американците, които в момента обстрелват градчето им. Немците — в техните подземни крепости. А може би… дори и Етиен?
Тя се опитва да си го представи — свит някъде, върти копчетата на въображаемо радио. Сигурно я мисли за мъртва. И му трябва искрица надежда, не повече.
Тя прокарва пръсти по камъните на комина, докато напипа ръчката, монтирана там от чичо й. Натиска я с всичка сила и антената издава тих стържещ звук, докато се издига над покрива.
Божичко!
Тя изчаква. Брои до сто. Откъм долните етажи не се чува нищо.
Напипва ключовете под масата: един за микрофона и друг за предавателя; вече не помни кой за кое е. Щраква единия, после другия. Лампите в голямата кутия лекичко иззвъняват.