„Папà, дали се чува?“
„Леко като ветрец, мила. Губи се сред пожарите.“
Тя плъзва ръка по кабелите, докато напипа микрофона.
Това да си затворите очите не може да ви даде и най-слаба представа за слепотата. Под нашия свят от лица, небеса и сгради има и втори, по-стар и първичен свят, място, където повърхностите се размиват и звуковите ленти плуват на пасажи из въздуха. От мястото си на тавана, метри над улицата, Мари-Лор може да чуе как шумолят лилиите в блатата, на три километра разстояние. Чува американци, препускащи през разораните поля, с оръдия, вперени в пушеците на Сен Мало; чува семейства, подсмърчащи около ветроупорни фенери в подземия, гарвани, подскачащи от купчина на купчина, мухи, кацнали върху трупове из окопи; чува тамариндите да зъзнат, сойките да крещят и тревата върху дюните да гори; чувства скрития в земната кора гранитен юмрук, върху който е кацнал Сен Мало, океана, който го подяжда от четирите му страни, и островите наоколо, съпротивляващи се упорито на талазите на прилива; чува крави да пият от каменни корита и делфини да скачат над зелените вълни на Ламанша; чува как помръдват костите на умрели китове на пет левги дълбочина, с толкова костен мозък, че ще стигне за един век на колониите от микроскопични създания, които ще прекарат целия си живот, без да видят и един фотон слънчева светлина. Чува пълзенето на охлювите по камъните на изоставената кухина.
„Вместо аз да ти я чета, да направим обратното?“
Тя разгръща със свободната си ръка книгата в скута си. Напипва редовете. Доближава микрофона до устните си.
Глас
На четвъртата сутрин от пленничеството си под руините на хотел „Пчела“ Вернер върти копчето на поправения приемник и чува гласа на някакво момиче право в здравото си ухо: „В три сутринта бях събуден от силен удар.“ Мисли си: „От глада и температурата ще да е; почват да ми се счуват глупости.“
Момичето продължава: „Изправих се в леглото и се опитах да разбера какво става, но следващият тласък безцеремонно ме запокити в средата на стаята.“
Говори тихо, на разкошен френски; акцентът й е далеч по-чист от този на фрау Елена. Той долепя слушалката до ухото си: „…Очевидно „Наутилус“ се беше сблъскал с нещо и се беше наклонил рязко надолу…“
„Р“-то й пърха като пеперуда, „с“-то е изваяно. С всяка сричка гласът се забива все по-дълбоко в съзнанието му. Млад, нежен, тих; почти шепот. Дори и да му се счува, приятно е.
„Един айсберг се беше спуснал и ударил „Наутилус“, следващ курса си под водата. После, изправяйки се, го беше запокитил с неудържима сила към плитчините…“
Чува как момичето навлажнява с език устните си. „Но кой можеше да гарантира, че в онзи момент нямаше да се сблъскаме с подводната част на някоя плаваща стена и да бъдем зловещо размазани между две ледени повърхности?“
Шумът в ефира се усилва, заплашвайки да заглуши гласа, и той отчаяно се опитва да изчисти сигнала; в миг е момче в таванската си стая, вкопчено в мечта, с която не иска да се раздели, но Юта е сложила ръка върху рамото му и шепне: „Ела на себе си.“
„Бяхме във водата, но на десет метра от бордовете на „Наутилус“ се извисяваха ледени стени. Над и под нас картината беше същата.“
Момичето изведнъж спира да чете и ефирният шум се превръща в грохот. Когато отново заговаря, гласът й вече е припрян шепот: „Той е тук! Точно под мен!“
Миг след това излъчването прекъсва. Той върти копчето на скалата, сменя обхватите — нищо. Сваля слушалките, допълзява слепешката до Фолкхаймер и улавя ръката му:
— Чух нещо. Моля те…
Фолкхаймер не мръдва; седи като вдървен. Вернер го разтърсва с колкото сила има, но тя и без друго е малка, а сега се е стопила окончателно.
— Стига — се чува гласът на Фолкхаймер. — Безполезно е.
Вернер сяда на пода. Из руините над тях вият котки, гладни до смърт.
Като него. Като Фолкхаймер.
Някакво момче от Шулпфорта му беше описало митинг в Нюрнберг: море от знамена и лозунги, факли и факлоносци, фюрерът, лично, върху трибуна, на почти километър разстояние, прожектори осветяват колоните зад него, въздухът е наелектризиран от целеустременост и правдив гняв, Ханс Шилцер би бил в екстаз, Хериберт Помсел също, както и всички в Шулпфорта; единственият човек в живота на Вернер, който би прозрял цялата тази бутафория, е сестра му Юта. Как? Как успяваше тъй добре да вникне в смисъла на света, а той така и не можа?
„Но кой можеше да гарантира, че в онзи момент нямаше да се сблъскаме с подводната част на някоя плаваща стена и да бъдем зловещо размазани между две ледени повърхности?“