„Той е тук! Точно под мен!“
„Направете нещо, спасете момичето!“
Но бог е само студено бяло око, четвърт луна, увиснала над дима, мигаща безразлично, докато градът постепенно става на пепел.
Девет
Май 1944 г.
Краят на света
Отзад в опела Фолкхаймер чете на глас на Вернер; писмото на Юта изглежда като салфетка в лапите му.
„…О, и хер Зидлер, шефът на мините, изпрати писмо, с което те поздравява за успехите ти. Казва, че такива неща не остават незабелязани. Значи ли това, че ще те пуснат да отскочиш до нас? Ханс Пфеферинг каза да ти предам, че „куршумите се боят от смелите“, въпреки че това според мен не е добра философия. Фрау Елена се пооправи от зъбобола, но не може да пуши, което я влудява; тя почна да пуши, казах ли ти?…“
Над рамото на Фолкхаймер, през напуканото задно стъкло на фургона Вернер вижда червенокосо момиченце с кадифено кепе, увиснало безтегловно в пространството над пътя. Носи се през дървета и пътни знаци, следва ги по завоите; неотделимо като спътник.
Нойман Едно подкарва опела на запад, Вернер се свива под пейката отзад и не мърда с часове, увит в одеяло, отказвайки чай и консерва от месо, докато призрачното дете го преследва из пейзажа. Мъртво малко момиченце: на небето… зад прозореца… на педя разстояние. Две влажни очи и дупката от куршума, втренчени в него, немигащи.
Подскачат с камиона през върволица от потънали в зеленина градчета, в които подкастрени дървета се нижат край сънени канали. Няколко жени на велосипеди отбиват встрани и зяпат камиона, докато минава: адска машина, пратена да почерни родината им.
— Франция — казва Бернд.
Куполите на черешовите дървета плуват над тях, натежали от цвят. Вернер отваря вратата на фургона и провесва колене през бронята, пътят се точи под петите му. Кон се търкаля из тревата; пет бели облачета красят небето.
Спират да починат в град, наречен Еперне, съдържателят на хотела им носи вино, пилешки кълки и бульон, които Вернер поглъща, без да повърне. Хората на масите край него говорят език, който фрау Елена му е нашепвала като дете. Нойман Едно обикаля из града за гориво, Нойман Две спори с Бернд дали през Първата световна война са използвали кравешки черва за надуваеми газови резервоари в цепелините, а три момчета с барети се въртят около вратата и възхитено зяпат Фолкхаймер. В сумрака зад тях шест разцъфнали стръка невен ту оформят силуета на мъртвото момиченце, ту отново се превръщат в растения.
Съдържателят на хотела пита:
— Още искате ли?
Вернер не смее да поклати глава; страх го е да не видят, че знае френски.
Цялата нощ пътуват и на разсъмване спират пред пропускателен пункт в северния край на Бретан. Стените на укрепения град Сен Мало призрачно се издигат над омарата. Облаците представляват размита картина от нежни сиви и сини ивици, океанът под тях повтаря гледката.
Фолкхаймер показва документите им на постовия. Без да иска разрешение, Вернер слиза от камиона и изчезва зад ниския пясъчен вал на плажа. Промъква се през множеството ограждения и стига до приливната линия. От дясната му страна се точи дълга верига от противотанкови таралежи, съединени с бодлива тел; краят й е на поне два километра разстояние.
Няма човешки следи по пясъка. Камъчетата и водораслите оформят вълнообразни линии. Три острова с ниски каменни укрепления; вълнолом със зелен фар. Всичко е стигнало своя логичен край: края на континента, зад който е само очуканата ламарина на морето, края на дългото му бягство от Цолферайн.
Той потапя ръка във водата и лизва пръсти, вкусвайки солта. Някой го вика, но Вернер не се обръща; нищо друго не иска, освен да стои тук и да гледа прилива. Вече крещят — Бернд, Нойман Едно… махат му. Той се обръща и унило поема назад по пясъка, през редиците бодлива тел, към опела.
Десетина души стоят и гледат. Постови, няколко минувачи, случайни граждани. Много от тях — с ръце на уста.
— Стъпвай внимателно, бе глупак! — вика Бернд. — Има мини! Сляп ли си, не видя ли надписите!
Вернер се качва във фургона и скръства ръце.
— Ти, приятелю… взе да изперкваш май — казва му Нойман Две.
Неколцината човека, които срещат из стария град, долепват гърбове до стените, за да мине опелът. Нойман Едно спира пред четириетажна постройка с бледосини капаци на прозорците.
— Районното комендантство — обявява той.
Фолкхаймер влиза вътре и се връща с един полковник в бойна униформа: куртка на Райхсвера, широк колан и високи черни обувки. По петите му вървят двама адютанти.
— Смятаме, че в района действа подривна мрежа — казва единият от помощниците. — Шифрограмите се придружават от съобщения — за раждания, кръщенета, годежи и помени.