— И музика, винаги има музика — добавя вторият. — Бог знае какъв е смисълът й.
Полковникът прокарва пръст по безупречния силует на брадичката си. Фолкхаймер ги гледа, него и помощниците му, с утешителния поглед, с който се гледат разтревожени деца.
— Няма страшно, ще ги намерим — казва той. — Знаем си работата.
Цифри
Райнолд Фон Румпел ходи на преглед в Нюрнберг. Туморът в гърлото на старши сержанта, казва лекарят, е вече с диаметър четири сантиметра. Размерът на тумора в тънките му черва е трудно да бъде определен.
— Три месеца — казва лекарят. — Може би четири.
Час по-късно Фон Румпел присъства на банкет. Четири месеца: сто и двайсет изгрева, сто и двайсет нови възможности да измъква умиращото си тяло от леглото и да го закопчава в униформата. Офицерите на масата произнасят с възмущение други цифри: Осма и Пета немска армия отстъпват на север през Италия, Десета армия сигурно е в чувал. Рим е почти загубен.
Личен състав?
Сто хиляди.
Техника?
Двайсет хиляди.
Сервират дроба. Нарязан на кубчета и поръсен с тъмночервен сос. Отнасят чиниите, без Фон Румпел да кусне нищо. Три хиляди и четиристотин марки: всичко, което му е останало. И три мънички диаманта, които държи в плик в портфейла си. Всеки от около карат.
Някаква жена на масата бръщолеви за състезания с хрътки… скоростта… за това как гледката я „зареждала“. Фон Румпел се пресяга към завитата дръжка на чашката за кафе, мъчейки се да прикрие тремора на ръката си. Един сервитьор докосва рамото му:
— Търсят ви, господине. От Франция.
Фон Румпел прекосява с омекналите си крака залата и излиза през летящата врата. Сервитьорът оставя телефона върху една масичка и се оттегля.
— Господин старши сержант? Жан Бриньо, добър вечер — името не събужда никакъв спомен в съзнанието на немеца. — Имам информация за ключаря. Питахте за него преди година.
— Льоблан.
— Да, Даниел Льоблан. В тази връзка имах една молба. Братовчед ми. Обещахте да му помогнете. Казахте, че ако намеря информация, ще му помогнете.
Трима преносители на камъни, двама установени, един остава. Фон Румпел сънува богинята почти всяка вечер: с коса от пламъци и пръсти като коренища. Лудост. Дори и сега, докато стои прав до телефона, окото шията му се вие бръшлян и гъделичка ушите му.
— Да, братовчед ви, помня. Какво открихте?
— Льоблан е бил обвинен за подривна дейност… крепост в Бретан… нещо от този род. Задържан през януари 1941-ва по сигнал на съсед. Намерени са чертежи, ключове… Бил е заснет, докато картографира обекти в Сен Мало.
— В лагер ли е?
— Не успях да установя. Нямам такива пълномощия.
— Кой е информаторът?
— Съсед от града, Клод Левит.
Старши сержантът мисли. Незряща дъщеря, квартира на улица „Патриарх“. Празна от юни 1940-а, Националният природоисторически музей плаща наема. Къде би се дянал човек, ако трябва да бяга някъде? С болно дете? Ако носи ценности? Защо именно Сен Мало? Трябва да е имал близки там.
— Та… братовчед ми… — пита го Жан Бриньо. — Ще помогнете ли?
— Благодаря — казва Фон Румпел и оставя слушалката върху вилката.
Май
Последните дни на май 1944-а в Сен Мало напомнят на Мари-Лор за последните дни на май 1940-а в Париж: огромни, дъхави и набухнали. Като че ли всяко живо същество бърза да се закрепи за нещо, преди да е настъпило някакво бедствие. Въздухът по пътя към пекарната на мадам Рюел ухае на мирта, върбинки и магнолии; виещите се стъбла на глициниите са отрупани с цвят; навсякъде висят аркади, гроздове и завеси от цветя.
Тя върви и брои решетките край бордюра; на двайсет и първата е месарят, чува се пляскане на маркуч по плочки; на двайсет и петата е пекарната. Слага купона върху тезгяха.
— Един обикновен хляб, моля.
— Как е чичо ви?
Думите са същите, но гласът на мадам Рюел е различен. Звънтящ.
— Добре е, благодаря.
Мадам Рюел прави нещо, което друг път не е правила: пресяга се през тезгяха и улавя ръцете на Мари-Лор в брашнените си длани.
— Милото ми дете, страхотна си.
— Плачете ли, мадам? Всичко наред ли е?
— Всичко е идеално, пиленце. — Ръцете й се отдръпват; приближава се хлябът: тежък, топъл и по-обемист от друг път. — Кажи на чичо си, че часът удари. Русалките са се изрусили!
— Русалките ли, мадам?
— Идват, скъпа. До седмица. Я ми подай ръце.
През тезгяха прескача мокра и хладна зелка, едра като гюле. Мари-Лор едва успява да я набута в раницата си.