— Благодаря ви, мадам.
— Хайде, отивай вкъщи.
— Чист ли е пътят?
— По-чист от всякога. Никакви пречки няма, чудесен ден. Паметен.
„Часът удари.“ Les sirènes ont les cheveux décolorés. Чичо й вече е чувал в ефир, че отвъд Ламанша се трупа огромна армада от реквизирани кораби — траулери, фериботи, с допълнително монтирано въоръжение… пет хиляди съда общо, единайсет хиляди самолета, петдесет хиляди сухопътни средства.
На пресечката с улица „Естре“ Мари-Лор не завива наляво, към къщи, а вдясно. Петдесет метра до крепостната стена и стотина край нея; вади от джоба си тежкия ключ на Аролд Базен. Плажовете от няколко месеца са затворени, осеяни с мини и оградени с бодлива тел, но тук, в бившия кучкарник, далеч от погледите на хората, Мари-Лор може да си стои при охлювите и да си представя, че се намира на мястото на великия морски биолог Аронакс, почетен гост и пленник в прелюбонитния кораб на Капитан Немо — наддържавен, аполитичен, волен скитник из пъстрия калейдоскоп на океаните. О, свобода… Да се разхожда пак в Ботаническата градина с папà… да чувства ръцете му върху дланите си, да слуша как трепкат венчелистчетата на лалетата… Баща й, който я превърна в център на Вселената си.
Там ли си още, папà?
„Идват, скъпа. До седмица.“
Лов на вещици (отново)
Слухтят ден и нощ. Сен Мало, Динар, Сен Серван, Сен Венсан. Нойман Едно мъчи опела из толкова тесни и криви улички, че стените край тях съвсем остъргват и бездруго очуканата му каросерия. Скитат край сиви сладкарнички с изпотрошени витрини, закепенчени фурни, празни кафенета, склонове, по които руски военнопленници леят бетон, а яки като коне проститутки мъкнат вода от кладенците… но не намират това, което търсят. Чува се Би Би Си — от север, всякакъв пропаганден лай — от юг… от време на време — по някой картечен откос от морзов телеграф. Но не и числа или съобщения за раждания, годежи и помени, следвани от музика.
Стаята, в която разквартируват Вернер и Бернд, на най-горния етаж на един реквизиран хотел в града с крепостните стени, е място, с което времето отдавна не смее да си има работа: тристагодишни гипсови капители с четирилистници и палмови листа и виещи се покрай тавана рогове на изобилието. Мъртвото момиченце от Виена броди нощем из коридорите. Не поглежда към Вернер, докато преминава край отворената врата на стаята му, но той си знае: дебне го.
Съдържателят на хотела усуква притеснено ръце, докато Фолкхаймер трополи из преддверието. Самолетите пълзят като буболечки по небето — толкова бавно, си мисли Вернер, че всеки момент някой ще спре и ще цопне в пролива.
— Наши…? Техни…? — пита Нойман Едно.
— Един господ знае. Твърде високо са.
Вернер крачи из коридорите. На най-горния етаж, в сигурно най-хубавата стая на хотела, има шестоъгълна баня; той влиза и избърсва прозореца с опакото на ръката си. Няколко леки семенца се въртят из въздуха, после изчезват в сенчестата пропаст между сградите. Над него в сумрака една двуметрова пчела с фасетни очи и златист мъх по коремчето се извива върху тавана.
Скъпа Юта,
Извинявай, че не ти писах през изминалите месеци. Треската ми почти отмина, не се тревожи. Напоследък главата ми е съвсем бистра и днес искам да ти разкажа за морето. Има толкова цветове! Сребристо на разсъмване, зелено по обед и тъмносиньо привечер. Понякога изглежда почти червено. Или като стара монета. В момента над него прелитат облаци, а слънцето хвърля петна навсякъде. Бели чайки се носят в строй като перлени нанизи.
По-красиво нещо не съм виждал през живота си. Улавям се, че го зяпам и забравям за задълженията си. По-всеобхватно нещо, изглежда, няма. Всички човешки мечти и чувства могат да се поберат в него.
Поздрави фрау Елена и децата, които са останали.
„Clair de Lune“
Тази вечер преслушват район, сгушен до южната крепостна стена. Вали дъжд, толкова слаб, че е трудно да се различи от мъглата. Вернер седи отзад в опела; Фолкхаймер дреме на пейката зад него. Бернд е горе, при каменния парапет, с втория приемник, скрит под гумено наметало. От часове не е включвал микрофона си, което значи, че е заспал. Единствената светлинка във фургона идва от жълтеникавата волфрамова жичка в индикатора за силата на сигнала.
Ефирът се състои само от смущения; до един момент, в който:
„Мадам Леба съобщава, че дъщеря й е бременна. Мосю Фере изпраща целувки на братовчедките си в Сен Венсан.“
Силна вълна от шум помита съобщенията. Гласът сякаш идва от отдавна сънуван сън. Още няколко думи със същия бретонски акцент, изпърхват в ушите на Вернер: „Следващото излъчване е в четвъртък, двайсет и три нула нула. Петдесет и шест, седемдесет и две…“ и прочие. Споменът изниква от тъмното като нощен влак, който пристига на гара: характерът на сигнала, тембърът на гласа… всичко съвпада до най-малка подробност с френското предаване от детството му; три единични ноти на пиано, няколко други, следвани от топли и кротки акорди, които като запалени свещи мамят към тайнствен лес, където…