Май че си позволи прекадено много. Ще разберат. Фолкхаймер вече надушва, че има нещо.
И същата вечер точно в двайсет и три нула нула я вижда: антената. Под носа му, остреща; пълзи бавно нагоре, покрай един комин. Не по-дебела от дръжката на метла.
Издига се десет-дванайсет метра и — като фокус — разперва ръце и оформя „Т“.
Многоетажна постройка на брега: няма по-добро място за радиопредавател. Долу, от улицата, антената е практически незабележима. Чува гласа на Юта: „Обзалагам се, че излъчва от някой огромен замък, като целия Цолферайн, сграда с хиляди стаи и хиляди прислужници.“ Къщата е висока и тясна, с единайсет прозореца; нашарена от оранжеви лишеи; влажните й основи са облепени с мъх. Улица „Воборел“ № 4.
„Отворете очи и се нагледайте до насита, преди да ги склопите завинаги.“
Връща се бързо в хотела, свел глава, с ръце в джобовете.
Дебелият Клод
Парфюмеристът Левит е отпуснат и угоен, носи самочувствието си като броня. Фон Румпел се опитва да се съсредоточи, объркан от стотиците миризми в магазинчето му. Последните няколко седмици са минали в отегчително обикаляне на замъци по бретонското крайбрежие, в търсене на картини и скулптури, които или липсват, или не го интересуват въобще. Всичко това — за да оправдае присъствието си тук в момента.
Да, да, казва парфюмеристът, вярно е, преди няколко години съдействал на властите да арестуват един пришелец, който измервал сгради. Изпълнил дълга си, нищо повече.
— Къде е живял този човек, Льоблан?
Парфюмеристът мълчи, пресмята. Сините му очи казват ясно: „Чакам възнаграждение.“
„Жалък глупак — мисли немецът, — ясно е, че ще клекнеш, само ми губиш времето.“ Хищническият му инстинкт нашепва: „Чакай, не бързай. Стъпка по стъпка. Знаеш си.“
Обръща се и си тръгва. Самодоволството на парфюмериста се пропуква.
— Стойте, стойте.
Фон Румпел поглежда назад с ръка на дръжката.
— Та, къде е живял мосю Льоблан?
— Тук… при чичо си. Луд един…
— Улица, номер?
— Ето — посочва той. — Номер четири.
Boulangerie*
Цял ден минава, преди Вернер да намери сгоден момент да намине покрай къщата. Дървена врата зад желязна портичка. Сини первази на прозорците. Утринната мъгла е така гъста, че погледът спира до средните етажи на фасадата. В главата му се въртят фантазии: французинът ще го покани, ще пият кафе, ще си поговорят за старите времена, за радиопрограмата. Може да си поблъскат ума над някой технически проблем, който домакинът се мъчи да разреши от години. Може да му покаже предавателя.
Смешни неща. Ако позвъни, старецът ще помисли, че идват да го арестуват. Че ще го застрелят на прага. Антената до комина е предостатъчно основание. Вернер може да го застреля лично. Да стане герой.
Мъглата започва да се просмуква със светлина. Някой някъде отваря врата и отново я затваря. Вернер си спомня как Юта пишеше развълнуваните си писма и ги адресираше с „Франция, за професора“, след което ги пускаше в пощенската кутия на площада. Вярвайки, че гласът й може да стигне до ушите му, както неговият — до нейните. Шансът: едно на десет милиона.
Цяла нощ се е упражнявал мислено на френски: Avant la guerre. Je vous ai entendu а̀ la radio. Ще държи пушката си на рамо, ръцете — долу. „Слушах ви по радиото преди войната.“ Дребен е като джудже, може ли да уплаши някого? Старецът ще се стресне малко, но ще се съвземе. Ще го изслуша.
Само че, докато Вернер стои в бавно разнасящата се мъгла на края на улица „Воборел“, репетирайки думите си, вратата на № 4 се отваря и отвътре излиза не някой беловлас достолепен учен, а момиче. Слабо, красиво, с кестенява коса и силно луничаво лице, очила, сива рокля и раница на рамото си. Свива наляво, право към Вернер, и сърцето му подскача.
Улицата е доста тясна, няма как да се разминат незабелязано. Но главата на момичето се движи по особен начин, лицето й е обърнато настрани. Вернер вижда бастунчето и тъмните очила и разбира, че е сляпа.
Бялото острие почуква по калдъръма. Вече е на двайсет крачки от него. Никой като че ли не гледа; завесите наоколо са спуснати. Петнайсет крачки. Чорапите й са с бримки, обувките й са халтави, вълнената й рокля е лекьосана. Десет крачки, пет. Тя го подминава на сантиметри разстояние, главата й е малко над неговата. Без да мисли, без изобщо да разбира какво прави, Вернер тръгва след нея. Върхът на бастунчето й поскача, следвайки канавката, без да пропусне нито една решетка на канализацията. Върви като балерина на пръсти, краката й са също така умели, както и ръцете й — нежна лилия в утринната мъгла. Свива вдясно, после наляво, стига до средата на улицата и с леки стъпки влиза в отворената врата на един дюкян. Над него пише: Boulangerie, пекарна.