Вернер спира. Мъглата над къщите се разнася на парцали и лятното небе блясва ослепително. Жена полива цветя, възрастен мъж с габардинен костюм е извел на разходка пудел. Отсреща, на една пейка, седи гушав и прежълтял старши сержант с тъмни кръгове под очите; немец. Сваля вестника, поглежда в упор сънародника си и отново се зачита.
Дланите на Вернер са изпотени… целият тръпне… диша задъхано.
Момичето излиза от пекарната, скача като перце от тротоара и се упътва право към него. Пуделът кляка, за да се облекчи на калдъръма, и момичето внимателно отскача вляво, за да го заобиколи. За втори път се приближава към Вернер: устните й леко помръдват, докато си шепне — deux… trois… quatre…, — и е толкова близо, че Вернер може да преброи луничките по носа й, да помирише хляба в раницата. Безбройните перлички от мъгла по косата и мъха на роклята искрят като сребърен ореол около тялото й.
Той стои като закован. Дългата й изящна шия е като порцеланова.
Момичето не го забелязва; сляпа за всичко освен за магията на сутринта. Ето, си казва Вернер, чистотата в най-истинския й вид; онова, което им наливаха в главите в Шулпфорта.
Той залепя гръб до стената. Върхът на бастунчето прелита на милиметри от върха на обувката му. Момичето отминава, роклята й лекичко се поклаща, бастунчето подскача насам-натам, а той гледа след нея, докато силуетът й се стопява в омарата.
* Пекарна (фр.). — Б.р.
Кухината
Немска противовъздушна батарея сваля американски самолет. Той се разбива в морето близо до Параме, пилотът прегазва през плитчините и бива отведен в плен. За Етиен случката е печална, но мадам Рюел сияе от възбуда:
— Боже, какъв красавец! — шепне тя, докато подава хляба. — Тия американци… веднъж да дойдат… Страшни са!
Мари-Лор се усмихва. Всяка сутрин едно и също: американците идват, немската отбрана се пука по шевовете. Всеки следобед чете на чичо си от втората част на книгата — тук и двамата са на непозната територия. „Десет хиляди левги за три и половина месеца — пише професор Аронакс. — Къде ли ще стигнем, какво ли ни чака оттук нататък?“
Мари-Лор мушка самуна в раницата, излиза от пекарната и поема край крепостната стена към кухината на Аролд Базен. Затваря желязната врата, повдига полите на роклята си и нагазва в плитката локва, молейки се да не смачка някое живо създание.
Приливът приближава. Намира морски жълъди, една анемония, мека като коприна; докосва колкото е възможно по-внимателно едно морско охлювче. То спира и светкавично се прибира в черупката си; като всмукнато. После се окопитва, подава предпазливо рогца и повлича островърхия си дом върху шейничката на телцето си.
„Какво дириш, охлювче? И кога живееш? Само сега, на момента, или като Аронакс се взираш тревожно в бъдещето си?“
Охлювчето прекосява локвата и поема по влажната стена, а Мари-Лор взима бастунчето, изтръсква прогизналите си мокасини и поема назад. Излиза през вратичката и — тъкмо да я заключи — чува мъжки глас:
— Добро утро, госпожице.
Тя се спъва, почти пада. Бастунчето й се изтъркулва, дрънчейки.
— Какво носите в раницата?
Говори правилен френски, но Мари-Лор е сигурна, че е немец; тялото му препречва изхода. От роклята й капе вода, обувките й жвакат; отляво и отдясно има само стени. Дясното й юмруче е впито около една от пръчките на отворената портичка.
— Какво има тук, че идвате? Някакъв тайник, скривалище?
Съдейки по гласа, той е ужасно близо, но е трудно да се прецени заради стените и ехото. Самунът на мадам Рюел като оживял сякаш пулсира в раницата й. В него — почти сигурно — се крие рулце хартия. С шифър, който значи само едно: смърт. За нея, за чичо й, за мадам Рюел. За всички.
Казва:
— Бастунчето…
— Паднало е зад тебе, драга.
Зад мъжа се извива уличката; после — завесата от бръшлян и… градът! Място, където може да изкрещи и да бъде чута.
— Мога ли да си тръгна, мосю?
— Да, разбира се!
Но не мърда. Портичката изскърцва слабо.
— Какво искате, господине?
Трудно е да не проличи, че гласът й трепери. Ако още веднъж попита за раницата, сърцето й ще се пръсне.
— Идвате тук, защото…?
— Не пускат на плажовете.
— И?
— Идвам тук да събирам охлюви. Моля ви се, сторете път. Трябва да си намеря бастунчето.
— Не виждам да сте събрали охлюви.