— Моля ви се, мосю, пуснете ме да мина.
— Първо ще отговорите на един въпрос. За баща ви.
— Папà? — Тя изведнъж изстива. — Баща ми трябва да се завърне скоро.
Мъжът се разсмива и смехът зловещо се умножава от ехото.
— Скоро, казвате, а? От затвор на петстотин километра разстояние?
По тялото на Мари-Лор пробягват тръпки. „Трябваше да те слушам, папà. Да не излизам никъде!“
— Ама че сте плашлива — казва мъжът. — Спокойно!
Чува как ръката му се пресяга… чувства гнилия дъх от устата му… гнусната нотка в тона му… Нещо — връхче на пръст? — парва кръста й, тя отскача и трясва ръждивата портичка пред лицето му. Той се подхлъзва; трябва му далеч повече време да се изправи, отколкото е предполагала. Мари-Лор врътва ключа, мушка го в джоба си, напипва бастунчето и пропълзява навътре, под ниския свод на кучкарника. Нещастният глас на мъжа долита след нея, въпреки че тялото му е от другата страна на решетката.
— Госпожице, заради вас си изпуснах вестника. Аз съм обикновен старши сержант, дошъл да ви пита нещо. Един прост въпрос — и тръгвам.
Приливът шумоли, охлювите се събират на купчини върху камъните. Здрава ли е решетката? Дай боже, дано да е. Тежката крепостна стена пази Мари-Лор в утробата си. През десетина секунди приижда нов талаз студена морска вода. Мари-Лор чува крачките на мъжа, тъпчещ отвън: раз-пауза-две, раз-пауза-две… клатене и накуцване. Опитва се да си представи кучетата, държани според Аролд Базен на това място в продължение на столетия: едри като коне. Късащи жива плът, зверове. Тя кляка и обвива с ръце коленете си: малката „Раковина“. Бронирана. Непроницаема!
Агорафобия
Трийсет минути. Мари-Лор би трябвало да е тук след двайсет и една; Етиен е засичал неведнъж. Понякога — минута-две повече, но обикновено по-малко.
Никога повече от двайсет и три.
Трийсет и една.
Четири минути до пекарната. Четири за отиване и четири за връщане плюс тринайсет-четиринайсет други, през които винаги се губи някъде. Знае, че обикновено ходи до морето — връща се с дъх на сол, мокри обувки, окичена по ръкавите с водорасли и морски копър или един воден плевел, който мадам Манек наричаше „пиока“. Не знае къде точно скита, но винаги се е успокоявал, че умее да се пази. Че е умна. И има хиляди качества, които той не притежава.
Трийсет и две минути. От прозореца си на петия етаж не вижда да се задава никой. Може да се е загубила, да стърже пръсти по стените на града, отдалечавайки се все повече и повече. Може да е блъсната от камион, да се удавила в някоя плитчина, да е отвлечена от войник с мръсни помисли. Да са разбрали за хляба, за цифрите, за предавателя.
Да се е запалила пекарната.
Хуква по стълбите и надниква от кухненската врата към улицата. Спящи котки. Трапец от слънчева светлина върху източната стена. Той е виновен, той.
Диша късо и учестено. На трийсет и четвъртата минута — според ръчния му часовник — нахлузва обувките си и една шапка, останала от баща му. Стои в коридора и събира смелост. При последното си излизане, преди трийсет и четири години, се помъчи да отвръща на погледите на минувачите и да се държи по общоприетия начин. Но пристъпите бяха коварни, непредвидими и съкрушителни; нахвърлиха се върху него като разбойници. Първо въздухът се изпълни с усещане за някаква съдбовна обреченост. После и най-малката светлина, дори при стиснати клепачи, стана болезнено ярка, почти ослепителна. Собствените му стъпки гърмяха оглушително. Малки очички примигваха и го следяха, скрити сред камъните на настилката. Трупове шаваха из сенките. Когато мадам Манек дойде да го прибере, той се сви в най-тъмния ъгъл на леглото и запуши ушите си с възглавници. Дни наред трябваше да успокоява пулса си.
Сърцето му бие ледено, сякаш от някаква много далечна клетка. Признак, че ще го заболи глава, знае си. Адско, убийствено главоболие.
Двайсет удара на сърцето. Трийсет и пет минути. Той завърта дръжката и отваря портичката. Стъпва на улицата.
Нищо
Мари-Лор си блъска ума над устройството на бравата и ключалката; всичко, което си спомня от собствен опит, и всичко, което би й обяснил папà. Просто резе, плъзгащо се през няколко едри ръждиви пръстена; стара брава с ръждив език. Би ли могла да се пръсне с изстрел? Немецът подвиква от време на време, стържейки с нагънатия вестник по решетката.
— Дошъл през юни, арестуван през януари. Толкова време… Какво ли е правил? Измервал е сгради?
Тя клечи до стената, раницата е в скута й. Водата е вече до коленете й; студена, въпреки че е юли. Дали онзи я вижда? Отваря предпазливо раницата, разчупва хляба и напипва бележката. Ето я. Брои до три и я мушка в устата си.