Фолкхаймер ги мъкне извън града, карайки ги да обикалят села по течението на Ранс. Почти сигурно е, че предаванията ще доведат до някоя поразия, която ще издаде Вернер. Сеща се за полковника с безупречната челюст и клошираните панталони; сеща се за прежълтелия старши сержант, който го погледна иззад вестника си. Знаят ли вече? Дали е разбрал Фолкхаймер? Има ли път за отстъпление? Имаше нощи, в които двамата с Юта се взираха през прозореца на таванчето в дома и се молеха ледът да прелее от каналите, да скове полята и да смачка шахтите с жалките им машинарийки и на сутринта целият този противен свят да го няма. Точно такова чудо му трябва и в момента.
На първи август при Фолкхаймер пристига лейтенант. Нуждата от хора за фронта, казва той, е огромна. Всеки без пряко отношение към отбраната на Сен Мало трябва да замине. Поне двама души. Фолкхаймер ги оглежда поред. Бернд е стар. Вернер е единственият, който може да се оправи с техниката.
Нойман Едно, Нойман Две.
Час по-късно двамата вече седят в един бронетранспортьор с пушки между коленете. Нойман Две гледа като обречен. Все едно бронетранспортьорът е смъртоносна колесница, която след секунди ще полети с него в бездната.
Нойман Едно вдига ръка за довиждане. Устните му са безизразни, но в бръчките край очите му се чете отчаяние.
— Рано или късно — казва под нос Фолкхаймер, след като бронетранспортьорът изчезва със затихващо ръмжене от погледа им — всички това ни чака.
Сяда зад волана и през нощта поемат с опела по един крайбрежен път към Канкал, Бернд изнася първия приемник до едно хълмче сред полята, Вернер остава в камиона при втория, а Фолкхаймер седи, сгънат на две, в кабината, с колене, опиращи в арматурното табло. Пожари — сигурно на кораби — трепкат откъм морето, звездите, строени в съзвездия, ги наблюдават със свити рамене. В два и дванайсет сутринта, знае Вернер, французинът ще предава пак. Вернер ще изключи приемника или ще се прави, че чува шум. С длан върху индикатора. И каменно изражение.
Къщичката
Етиен се разкайва. Не трябвало да я занимава с такива работи. Страшно било и прочие. Край на излизането.
Истината е, че на Мари-Лор й олеква. Образът на немеца я преследва като кошмарен сън — триметров паяк, който потраква с щипци и съска: „Само един въпрос!“
— А пекарната?
— Аз ще ходя. То и бездруго е моя работа.
Две последователни сутрини — на четвърти и пети август — Етиен отива до изхода, мънка несвързано детски рими, бута вратата и излиза. Скоро след това камбанката под масичката на третия етаж иззвънява, той се връща, хлопва двете резета и диша тежко, сякаш е минал през хиляди перипетии.
Няма ли хляб, няма ядене. В къщата са останали сушен грах, купичка ечемик, сухо мляко и пет-шест консерви, правени от мадам Манек, последните. Мислите на Мари-Лор се въртят като хрътки около едни и същи въпросителни изречения. На френските полицаи, дошли преди две години: „Татко ви да е споменавал нещо… особено?“ И на немския старши сержант, с неговия мъртвешки глас: „Само кажете дали татко ви е оставил нещо… или е споменал какво е пренасял. Нещо, дадено от музея.“
Баща й го няма. Мадам Манек ги напусна. Спомня си шепота на съседите им в Париж, като ослепя: „Сякаш са прокълнати.“
Мъчи се да забрави страха, глада, въпросите. Ще живее като охлювите, ден за ден, сантиметър по сантиметър. Но същия следобед на шести август, докато чете на Етиен, забелязва следното: „Истина ли бе, че капитан Немо никога не слиза от борда на „Наутилус“? Напоследък не го виждах със седмици. Какво ли правеше през това време? Не бе ли възможно да е бил зает с някоя напълно неизвестна за мен тайна мисия?“
Мигом затваря книгата. Чичо й казва:
— Ама че приключения…
Но тя вече си повтаря наум третото и последно писмо на татко си:
„Помниш ли рождените си дни? Как винаги намираше на масата две неща. Жалко, че събитията се развиха така. Знаеш какво имам предвид. Виж в къщата на чичо си Етиен, в къщата. Ти си знаеш. Макар да ми се ще подаръкът да беше по-хубав.“
„Татко ви да е споменавал нещо… особено?“
„Можем ли да погледнем какво е донесъл тук?“
„Разполагал е с много ключове от музея.“
Не е предавателят. Чичо й Етиен греши. Немецът не е търсил радиото, а нещо друго, за което според него би могла да знае единствено тя. Той я попита и тя му каза: „Само един тъп макет.“ И онзи тръгна.
„Виж в къщата на чичо си Етиен…“
— Нещо има ли? — пита Етиен.
„…в къщата.“
— Искам да си почина — казва тя и изчезва, взимайки стъпалата по две, затваря се в стаята си и прокарва пръсти по дървеното градче. Осемстотин шейсет и пет сгради. А тук, в ъгъла, е тясното и високо кубче на улица „Воборел“ № 4. Пръстите й се плъзгат по фасадата и намират вдлъбнатината на входната врата. Натиска и къщичката се откача от макета. Разклаща я, но отвътре не се чува нищо. Естествено, къщите да не са дрънкалки! Въпреки че пръстите й треперят, не й трябва много време, за да реши ребуса. Въртиш коминчето на деветдесет градуса и плъзгаш настрана дъсчиците на покрива: една, две, три.