„Четвърта врата, пета… и така до тринайсетата заключена врата, не по-голяма от обувка.“
„Тогава откъде знаете, че наистина е там?“
„Просто вярвам.“
Тя преобръща къщичката. В дланта й се изтъркулва кристал с крушовидна форма.
Цифри
Съюзническите бомби разрушават гарата. Немците взривяват пристанищните съоръжения. Самолети изскачат и отново изчезват в облаците. Етиен чува, че в Сен Серван се изливат реки от ранени немци, че американците са завзели Мон Сен Мишел, само на трийсет километра разстояние, че освобождението е въпрос на дни. Стига до пекарната тъкмо когато мадам Рюел отваря. Тя го придърпва вътре.
— Искат да знаят местоположението на зенитните батареи. Координатите им. Ще се справите ли?
Етиен изпъшква:
— Да, но момичето… Вие не можете ли?
— Аз не разбирам нищо! Градуси… ъгли… Просто не е за мен. Изчислете каквото трябва и го предайте по радиото. Както винаги.
— Как, госпожа Рюел? Трябва да скитам с компас, бележник… Ще ме застрелят на секундата.
— Нямаме избор, важно е. Само си помислете колко живота ще спасите с постъпката си. Така че — действайте. Трябва да сте готов довечера. Говори се, че утре ще приберат всички мъже в града на възраст между осемнайсет и шейсет години. Ще проверяват документите и всеки, годен да носи оръжие и да извършва подривни действия, ще бъде затварян във Фор Насионал.
Пекарната се олюлява; цялата е в паяжини; усукват се около китките и бедрата му, пукат като горяща хартия, когато се движи. С всяка секунда се оплита все повече и повече. Камбанката на вратата иззвънява и някой влиза. Мадам Рюел моментално сменя изражението си; сякаш пред лицето й хлопва шлем.
Той кимва.
— Добре — казва тя и бута хляба под мишницата му.
„Лумналото море“
Заключено е между стотици фасети. Тя го вдига и го пуска като опарена. Арестът на баща й, изчезването на Аролд Базен, смъртта на мадам Манек — може ли това обикновено камъче да е причина за толкова страдания? Чува хриптящия, лъхащ на вино глас на възрастния д-р Жефар: „Кралици са танцували с него по цели нощи. Армии са го оспорвали.“
„Този, у когото е камъкът, ще живее вечно, но нещастията ще валят едно след друго над близките му.“
Нещата са си неща, историите са си истории.
Но едно е сигурно — точно това камъче търси немецът. Дали да не отвори жалузите и да го изхвърли през прозореца? Или пък да го даде на някого; който и да било. Тайно да се измъкне и да го запокити в залива?
Етиен сумти по стълбата към тавана. Чува го да тропа по дюшемето, да включва предавателя. Тя прибира камъка в джоба си, взима къщичката и прекосява коридора. Но преди да се упъти към гардероба, спира. Камъкът сигурно е истински. Иначе татко й нямаше да прави това скривалище. Можеше да го отнесе в Париж; явно се е страхувал, че може да бъде обискиран по време на пътуването. Няма друго обяснение.
Син диамант на стойност двайсет милиона франка; истински, или достатъчно красив, за да убеди татко й. Какво би се случило, ако го покаже на чичо си? Или предложи да го изхвърлят в залива?
Чува гласа на уредника от музея: „Кога за последно си видяла някой да хвърля пет Айфелови кули в морето?“
Кой би се отказал от подобно съкровище? Да, но проклятието? Ако е истинско? Да стори такова зло… на чичо си?
Как ли пък не, проклятия. Земята е магма, континентална кора и океан. Време и гравитация. Не е ли така? Тя стиска шепа, връща се в стаята си и прибира камъка в къщичката. Плъзга трите дъсчици на мястото им. Завърта коминчето на деветдесет градуса. Мушка къщичката в джоба си.
*
Доста след полунощ се задава величествен прилив, най-високите вълни се разбиват в основите на крепостните стени, морето е зелено, пълно с мехурчета и покрито с мрежа от огрени от лунната светлина врящи пенливи салове. Мари-Лор изплува от сънищата си и чува Етиен; чука на вратата й.
— Излизам.
— Кое време е?
— Призори. Няма и час и се връщам.
— Защо излизаш?
— По-добре да не знаеш.
— А забраната?
— Няма проблем; връщам се бързо, казвам ти.